— Добре дошъл, Одисее. Дълги години те чаках. Аз съм Сикоракса.
68.
На втората вечер от прехода през Атлантическия пролом с Мойра Харман се усети, че мисли за всевъзможни неща.
Нещо в ходенето между двете високи водни стени — на втория ден от пътуването им и на почти сто и десет километра от брега Атлантическият океан достигаше дълбочина над сто и петдесет метра — беше абсолютно хипнотизиращо. Купищата белтъчна памет, записани в модифицираните ДНК спирали някъде около гръбнака му, педантично напираха към съзнанието му и искаха да напълнят главата му с детайли (месмеризъм — от името на Франц Антон Месмер, роден на 23 май 1734 г. в Иснанг, Швабия, умрял на 5 март 1815 г. в Меерсбург, Швабия; немски лекар, разработил терапевтична система, известна като месмеризъм, с която установявал симпатически контрол върху съзнанието на пациента, предшественик на по-късната практика на хипнозата…), но умът на Харман, залутан в лабиринта на мислите му, отбиваше всякакви опити за прекъсване. Ставаше все по-добър в изключването на незначителните гласове, които непрекъснато се надигаха в него, но главата продължаваше да го боли отвратително.
Сто и петдесет метровите водни стени от двете страни на осемдесетметровия сух път също изглеждаха заплашително и дори двата дни в Пролома не бяха достатъчни, за да превъзмогне чувството на клаустрофобия и страх, че всеки момент ще се стоварят отгоре му. Всъщност веднъж вече бе влизал в Атлантическия пролом — преди две години, когато отпразнува деветдесет и осмия си рожден ден. Тогава бе излязъл от факс възел 124 недалеч от имението Ломан на някогашния бряг на Ню Джързи в Северна Америка и бе вървял два дни навътре в океана и два дни обратно, но бе изминал много по-малко разстояние, отколкото с Мойра. Тогава водните стени и мракът на траншеята не го обезпокояваха чак толкова. „Разбира се — помисли си той. — Тогава бях по-млад. И вярвах в магията“.
Двамата с Мойра не бяха разговаряли няколко часа, но това не им пречеше да се движат без усилия в крачка. Харман анализираше част от информацията, която изпълваше вселената му, но най-вече го тормозеше мисълта какво би могъл или какво трябваше да направи, ако успее да се добере до Ардис.
Разбира се, първото нещо бе да се извини от цялата си душа на Ада заради идиотското пътуване до Голдън Гейт. Бременната му съпруга и нероденото му дете трябваше да са на първо място. Би трябвало да го знае още тогава, но го разбираше едва сега.
След това се опита да измисли план за спасяването на любимата си, на нероденото си дете и на своя вид. Не беше толкова лесно.
Онова, което бе по-лесно, след като информацията от един милион тома буквално бе налята в него, бе да види някои възможности.
На първо място бяха почти стоте събудени функции, които умът и тялото му продължаваха да изучават. Най-важната от тях, поне в краткосрочен план, бе функцията за свободното прехвърляне. Нямаше нужда да търси възли и да задейства устройства — наномеханизмите във всеки старостилен човек, както разбираше Харман, можеха да го прехвърлят от всяка една във всяка друга точка на планетата Земя и дори — стига забраните да отпаднеха — от повърхността на планетата до избрани точки от различните 1108303 тела, машини и градове в орбита около Земята. Свободното прехвърляне можеше да ги спаси от войниксите, от Сетебос и неговите освободени калибани, дори от самия Калибан, но само ако факс машините и съхраняващите модули в орбита заработеха отново за хората.
Второ, Харман вече знаеше няколко начина, по които да се добере до пръстените, и дори имаше смътна представа за извънземното нещо на име Сикоракса — тя сега управляваше някогашния постчовешки орбитален свят, — но не знаеше как заедно с останалите би могъл да победи вещицата и Калибан — защото бе сигурен, че Сетебос е изпратил единствения си син на пръстените, за да прекъсне факс функцията. Знаеше обаче, че ако успеят да победят, ще трябва да се потопи в още кристални шкафове, преди да придобие цялата техническа информация, която му трябваше за активирането на сложните факсови и сензорни сателити.
Трето, докато изучаваше множеството достъпни му функции — голяма част от които се занимаваха с наблюдение на собственото му тяло и ум и с намирането на пазената там информация, — Харман знаеше, че не би било проблем да предава новополучените знания. Една от забравените функции бе простата споделяща функция, нещо като обратно сиглиране, при която можеше да докосне друг старостилен човек, да избере РНК-ДНК пакетите белтъчна памет, които иска да прехвърли, и информацията щеше да потече през плътта и кожата му до другия. Функцията бе усъвършенствана за прототипите на малките зелени човечета преди почти две хиляди години и бързо бе възприета като наноклетъчна функция и на самите хора. Всички старостилни човеци имаха в телата и умовете си тази наноиндуцирана ДНК памет, както и стоте латентни функции, но бе необходим информиран човек, който да започне да събужда заспалите способности.