— Знаеш ли, понякога си адски саркастична — отбеляза Харман.
Сега вече Мойра се усмихна. Усмивката й приличаше на усмивката на Чеширския котак — почти единствения детайл, който можеше да различи в тъмнината на Пролома.
— Преди да отлетят да станат богове — много от тях мъжки богове, което според мен си е чисто падение, — сестрите ми горе често ми казваха същото. А сега извади от раницата си сухите дърва и водораслите, които събирахме цял ден, и запали един хубав огън… ето това си е хубаво и старостилно.
69.
„Мамо! Мамооооооооо! Много ме е страх. Много ми е студено и тъмно. Мамо! Помогни ми да се махна оттук. Мамо, моля те!“
Ада се събуди само тридесет минути, след като бе заспала в студените ранни часове на тъмната зимна утрин. Детското гласче в главата й бе като малка ледена и нежелана ръка под дрехите й.
„Мамо, моля те. Не ми харесва тук. Тъмно е и е студено, не мога да изляза. Скалата е прекалено твърда. Гладен съм. Мамо, моля те, помогни ми да изляза. Мамоооо!“
Въпреки изтощението си Ада се насили да стане от постелката си в студената утрин. Оцелелите — бяха четиридесет осем една седмица и пет дни след завръщането им в Ардис Хол — си бяха направили палатки от намерените парчета брезент и Ада спеше с четири други жени. Платнените жилища и първоначалният заслон до кладенеца се намираха в центъра на нова палисада, чиито заострени колове стърчаха само на тридесетина метра от палатъчния град и порутените останки на някогашния Ардис Хол.
„Мамооо… моля те, мамо…“
Гласът вече се чуваше почти непрекъснато и макар Ада да се бе научила да не му обръща внимание през по-голямата част от деня, той не й позволяваше да заспи. Тази нощ — или по-скоро тази тъмна утрин преди разсъмване — бе много по-зле от обикновено.
Навлече панталоните, ботушите и тежкия си пуловер и излезе от палатката, като се стараеше да се движи безшумно, за да не събуди Ел и другите. При огъня в центъра имаше неколцина будни — винаги имаше, всяка нощ — и часовите стояха на новата стена, но районът между Ада и Ямата бе празен и тъмен.
Беше много тъмно. Плътните облаци закриваха светлините на звездите и пръстените. Миришеше на сняг. Ада стъпваше внимателно на път към Ямата — някои хора все още предпочитаха да спят на открито, след като бяха ушили по-добре подплатени постелки и спални чували, и не й се искаше да настъпи някого или да се спъне в него. Макар да беше бременна едва в петия месец, Ада се чувстваше дебела и непохватна.
„Мамоооооооо!“
Мразеше този проклет глас. Вътре в нея растеше истинско дете и тя не можеше да толерира умоляващите скимтящи звуци, издавани от нещото в дупката, дори да бяха само ментално ехо. Запита се дали развиващата се нервна система на собственото й бебе е в състояние да долови тази телепатична инвазия. Надяваше се да не може.
„Мамо, моля те, пусни ме. Тук долу е тъмно“.
Бяха решили през цялото време до Ямата да има по един човек на стража. Днес това бе Деймън. Позна слабия му мускулест силует с иглена пушка през рамото още преди да различи лицето му. Той се обърна към нея и прошепна:
— Не можеш да спиш ли?
— Не ме оставя — прошепна и тя.
— Зная — каза Деймън. — Винаги го чувам, когато се прицелва в теб с молбите си. Слабо, но разбираемо — нещо като гъделичкане в малкия мозък. Чувам го как вика: „Мамооо“ и едва се сдържам да не изпразня пълнителя в него.
— Хм, тази идея не е лоша. — Ада се загледа към металната скара, която бяха заварили и забили в скалата над Ямата. Скарата бе голяма, тежка и направена от фина мрежа — бяха я взели от старата цистерна недалеч от руините на Ардис Хол, — а бебето сетебос вече бе пораснало толкова, че не можеше да промушва своите извиващи се пипала-ръце през нея. Самата дупка бе дълбока повече от четири метра, но пък я бяха издълбали с взрив и изсекли в твърдата скала. И колкото и да бе силно чудовищното създание на дъното й — многоокият и многорък мозък вече беше дълъг метър и двадесет и ръцете му с всеки ден ставаха все по-мощни, — все още не бе достатъчно силно, за да откъсне болтовете на скарата и заварените извити пръти. Все още не.
— Не е лоша, само дето пет минути, след като му видим сметката, ще си имаме работа с двадесетина хиляди войникси — изсумтя Деймън.
Ада не се нуждаеше от това напомняне, но произнасянето му на глас засили усещането за студ, пълзящи вледеняващи тръпки по гърба и гадене. Аероскутерът бе във въздуха и описваше бавните си разузнавателни кръгове. Но всеки ден новините бяха едни и същи — войниксите стояха настрана, в почти идеален кръг с радиус три километра от вероятно последния човешки лагер на Земята. Броят им обаче продължаваше да нараства. Вчера следобед Греоги бе изчислил, че в голите гори се спотайват най-малко двайсет — двайсет и пет хиляди от матово сребристите същества. С всеки ден ставаха все повече и повече. Това бе сигурно, колкото бе сигурно и че умоляващият, скимтящ и внушаващ ментален глас от Ямата няма да спре, докато съществото не се освободи.