— Между другото, вашият медальон за квантово телепортиране не работи — обажда се Чо Ли.
— Какво?! — Отскубвам се от коланите и започвам да се рея над стола. — Какви ги дрънкате, по дяволите?
— Инспекцията, направена, когато бяхте на кораба предишния път, показа, че дискът изобщо не функционира — казва щурманът.
— Глупости! Нали ми казахте, че не можете да му направите копие за себе си, тъй като бил настроен на моята ДНК или нещо подобно!
Премиер интегратор Астейг/Че издава смутен звук, който изумително много напомня на това как някой объркан мъж прочиства гърлото си.
— Вярно е, че има известна… комуникация… между медальона на врата ви и вашата ДНК в клетките ви, доктор Хокънбери. Но самият медальон не притежава квантова функция. Той не ви телепортира през пространството Калаби-Яу.
— Глупости! — повтарям аз, опитвайки се да обуздая езика си. Все още се нуждая от помощта на тези моравеки и от гущеровата кожа, за да се разкарам оттук. — Дойдох тук, нали така? Чак от вселената на Илион-Земя.
— Да — казва Чо Ли. — Наистина дойдохте. Без никаква помощ от страна на този кух златен медальон на врата ви. Това е загадка.
От зеещия отвор на асансьорната шахта се появява моравекски войник с хамелеонския костюм. Не забелязвам в облеклото нищо особено. Всъщност напомня ми донякъде на по-голям размер спортен костюм, подобен на онези, които имах глупостта да нося през 70-те. Имаха същата остра яка и яркозелен цвят, приличащ на маймунско повръщано.
— Яката се удължава и става на качулка — казва Астейг/Че, сякаш чете мислите ми. — Самият костюм няма цвят. Зеленото е просто настройката, за да можем да го открием.
Вземам костюма от векския войник и правя грешката да се опитам да го облека. Секунди по-късно съм изгубил равновесие и се въртя около собствената си ос в нулевата гравитация — размахвам безполезната дреха като знаме.
Генерал Бех бин Адее и щурмовакът ме хващат — сякаш знаят къде точно да поставят краката си по подпорите, за да не се понесат заедно с мен — и най-безцеремонно ме натъпкват в хамелеонския костюм. След това закачат за него един от коланите на стола и ме закрепват за нещо, което не съм в състояние да видя. Спирам да се въртя.
Издърпвам яката и нахлузвам качулката на главата си.
Съвсем не е толкова удобно, колкото просто да нахлупиш шлема на Хадес и да изчезнеш. Първо, в този гущеров костюм е ужасно горещо. Второ, нанонещото, което ми позволява да виждам през материята пред очите ми, не успява да постигне така важния фокус. Само след час взиране през костюма и ще си осигуря най-гадното главоболие в живота си.
— Как е? — пита премиер интегратор Астейг/Че.
— Страхотно — лъжа. — Виждате ли ме?
— Да — отговаря Астейг/Че, — но само на гравитационния радар и в другите диапазони на невидимия спектър. Почти във всяко отношение във видимия спектър се сливате изцяло с фона. Всъщност с генерал Бех бин Адее. Онези, при които отивате, ще използват ли гравитационен радар, подсилен негативнотермичен скенер или други подобни уреди?
Нямам представа.
— Има един проблем — казвам.
— Така ли? Може би ще успеем да го оправим.
Премиер интеграторът изглежда загрижен и дори разтревожен. Джеймс Менсън. Точно за него ми напомня гласът на Астейг/Че. Навремето съпругата ми обожаваше Джеймс Менсън.
— Трябва да завъртя медальона, за да се телепортирам — казвам и се питам колко ли приглушен им се струва гласът ми. По слепоочията, бузите и гръдния ми кош вече се стича пот. — Не мога да го направя, без да разкопчая костюма…
— Дрехата е скроена така, че да е много широка — прекъсва ме Бех бин Адее. Военният астровек като че ли донякъде е отвратен от мен. — Можете да измъкнете ръката си от ръкава и да докоснете медальона. И двете ръце, ако е нужно.
— О, да бе — казвам, измъквам дясната си ръка от ръкава в костюма и с това като последен принос в разговора ни завъртам медальона и се телепортирам от „Кралица Маб“.
„Работи, и още как!“ — иде ми да изкрещя, когато се материализирам в пространство-времето, което съм си представил. И се сещам, че съм забравил да поискам оръжие от моравеките. Както и храна и вода. А защо не и бойна броня.
Моментът обаче изобщо не е подходящ за каквито и да било викове.
Материализирал съм се в Голямата зала на боговете на Олимп и като че ли всички безсмъртни са се събрали тук — с изключение на Хера, чийто по-малък трон е окичен с черна погребална лента. Зевс изглежда висок петнадесет метра, както е седнал на собствения си златен престол.
Всички богове са тук — повече са дори отколкото на последното им заседание, на което присъствах тайно с безкрайно по-удобния шлем на Хадес. Дори не познавам много от боговете — не мога да ги идентифицирам, макар че цели десет години ежедневно съм се отчитал на Олимп със словесните си камъни и с докладите си. Насъбрали са се стотици и стотици безсмъртни — като едното нищо над хиляда.