И всички до един мълчат. Чакат Зевс да заговори.
Замръзвам на място, едва ли не рамо до рамо с тълпата очакващи богове и богини, нимфи, фурии, еринии и полубогове, като се опитвам да не дишам много шумно или да не припадна от влудяващата жега в проклетия си гущеров костюм, с надеждата, че никой от олимпийците не използва гравитационни радари или подсилени негативно-термични незнамкаквоси, в очакване да чуя какво ще каже Зевс.
74.
Още преди да пристъпи през отвора в корпуса на изоставения кораб, Харман имаше доста добра представа какво представлява той. ДНК свързаните белтъчни пакети данни в тялото му съдържаха хиляди препратки към хиляди типове плавателни съдове през десетте хилядолетия човешка история. Харман не можеше да намери идеалното съответствие само по повредения нос, останките около него и по пробитата коруба от еластичен сонар-стелт материал, покриващ морфичната умна стомана на самия корпус, но бе повече от очевидно, че влиза в подводница, произведена през някой от последните векове на Изгубената ера — вероятно в периода някъде след рубикона и преди появата на първите генетично модифицирани постчовеци. Шантавите времена.
Щом влезе и тръгна по съвсем леко наклонения коридор, като дишаше през осмозната маска, макар че тази част на коридора бе суха, Харман се увери, че се намира в подводница.
Стигна до помещение, което бе килнато само на десетина градуса по вертикалата, но древният сблъсък с океанското дъно на шейсет метра под повърхността, много преди появата на Пролома, бе смазал метала и бе изтръгнал няколко дебели метални цилиндъра от скобите им. Пистолетът нямаше да му е нужен. В старото корито не живееше нищо. Харман закрепи пистолета на кръста си — отдясно — и частично го покри с еластичната тъкан на термокожата: закрепи го толкова стабилно, сякаш носеше един от кобурите, за които бе научил в кристалния шкаф.
Посегна с дясната си ръка към един от падналите цилиндри, любопитен дали търсещата данни функция ще работи през тънките само молекула ръкавици на термокожата.
Работеше.
Намираше се в торпедния отсек на бойна подводница клас „Мохамед“. ИИ в насочващата система на това конкретно торпедо — „торпедо“ не бе съществувало нито като дума, нито като концепция допреди по-малко от секунда — беше мъртъв вече повече от две хиляди години, но в замлъкналите микросхеми имаше достатъчно остатъчна памет и Харман разбра, че дланта му се намира над ядрена бойна глава, натикана в края на тежащо тон и половина високоскоростно самонасочващо се и търсещо да порази нещо торпедо. Точно тази бойна глава — „бойна глава“ също бе термин, на който не бе попадал до този момент — бе просто термоядрено оръжие с мощност само 475 килотона тротилов еквивалент. Взривът на намиращата се на няколко сантиметра под дланта му сфера с размер на перла щеше да развие температура десетки милиони градуси за една милионна от секундата. Харман почти усети свитите вътре смъртоносни неутронни и гама-лъчи, невидимите драконови змиорки на смъртта, готови да се хвърлят във всички посоки със скоростта на светлината, да убиват и да поразяват всяка частица човешки нерви или тъкани, да ги разкъсват като минаващ през масло куршум.
Отдръпна ръка и я изтри в бедрото си, сякаш по дланта му бе полепнала някаква мръсотия.
Цялата подводница представляваше инструмент с едно-единствено предназначение — да убива човешки същества. Краткият му контакт с мъртвия насочващ ИИ на бойната глава му показа, че главите на торпедата нямат абсолютно никакво отношение към машината и истинската мисия на екипажа. А за да разбере каква е била мисията, трябваше да излезе от торпедния отсек, да тръгне нагоре по килнатата палуба през каюткомпанията и трапезарията, по една стълба и да продължи по коридора покрай сонарния отсек и интегрираната свързочна зала, след което трябваше да се изкачи по още една стълба, която да го отведе до мостика.
Само че всичко след тази половина на торпедния отсек се намираше под водата.
Лъчите на нагръдните му прожектори осветяваха мястото, където започваше северната стена на Пролома — на няма и четири метра пред него. Подводницата бе лежала на океанския хребет на шейсет метра под повърхността изцяло пълна с вода много векове, преди онова, което бе създало Пролома, да изсмуче водата от носовата й част. Не бе останало нищо живо — само изсушени черупки бяха останали от безбройните подводни организми, които вероятно бяха процъфтявали тук от столетия, а от екипажа не се виждаха никакви кости или други останки. Силовото поле, което удържаше Атлантическия океан, не прекъсваше физически морфичния метал на корпуса на подводницата — прожекторите осветяваха гладката му непокътната повърхност, — но Харман виждаше овалния разрез вътре в корпуса. Силовото поле на северната стена на Пролома задържаше водата във всяко отворено пространство, но само стъпка след него… можеше да си представи налягането на шестстотин стъпки и виждаше стената от мрак пред себе си — отразяваше лъчите на прожектора му като някаква черна полирана огледална повърхност.