Внезапно го изпълни задавящ, вцепеняващ ужас. Трябваше да сграбчи отвратителното торпедо, за да се задържи на крака и да не рухне на ръждясалите плочи на палубата. Искаше да избяга от древния боен кораб навън, при въздуха и слънчевата светлина, да смъкне осмозната маска и да повърне, ако така щеше да се отърве от отровата, внезапно изпълнила тялото и ума му.
Облягаше се просто на едно торпедо, предназначено да разрушава други кораби или най-много някое пристанище, но въпреки това термоядреният му заряд бе много по-силен от хвърления над Хирошима — поредната дума и образ, изникнали току-що в замаяната глава на Харман — и бе в състояние да унищожи напълно площ от двеста и шейсет квадратни километра.
Винаги бе точен в пресмятането на разстояния и размери. Представи си район шестнайсет на шестнайсет километра в сърцето на кратера Париж, или пък с Ардис Хол в центъра. В Ардис подобен взрив не само щеше за микросекунда да изпари къщата на имението и новите пристройки, но и да заличи построените с мъка палисади, а секунда по-късно огнената топка щеше да помете факс павилиона на два километра от центъра, да превърне реката в подножието на хълмовете в пара, гората — в пепел, а разширяващият се кръг на разрушенията щеше да достигне на север отвъд Гладната скала, където бе зърнал Ада и останалите с помощта на торинския саван.
Активира дремещите си биологически функции — прекалено късно — и получи съобщението, от което се ужасяваше най-много. Торпедният отсек бе изпълнен с латентно лъчение. Повредените термоядрени бойни глави би трябвало отдавна да са престанали да изпускат смъртоносни дози радиация, но явно междувременно бяха успели да облъчат всичко в предната част на подводницата.
Не — сензорите му казаха, че радиацията става по-силна право напред, зад торпедния отсек — в посоката, в която трябваше да тръгне, ако искаше да научи повече за този инструмент на смъртта. Може би през всички тези векове термоядреният двигател, задвижващ противния кораб, бавно бе изпускал смъртоносното си съдържание. Пред него започваше истински радиоактивен ад.
Харман бе запознат достатъчно с новите си биометрични функции, за да знае, че може да отправя запитване към мониторите. Направи го, но с най-простия възможен въпрос: „Термокожата в състояние ли е да ме предпази от тази радиация?“
Отговорът прозвуча със собствения му глас в ума му и бе напълно безпристрастен: „Не“.
Беше лудост да продължава напред. Освен това го беше страх да мине през черната водна стена и да попадне във водовъртежа от радиация, да тръгне през останалата част на потопения торпеден отсек, нагоре през тъмната и студена каюткомпания и трапезарията, където древните гайгерови броячи вероятно бяха полудели и стрелките бясно се въртяха в циферблатите си, нататък по коридора покрай сонара и свързочното отделение и накрая по стълбата на онова невъзможно, ужасяващо, смразяващо кръвта и убиващо клетките разстояние до потопения команден пулт.
Беше истинско безумие да остава в този зловещ корпус, още по-голямо — да продължи навътре в него. Това бе равносилно на смърт — неговата собствена, смърт на надеждите за вида му, на вярата на Ада в завръщането му, на нуждата на нероденото му дете от баща в тези тъй ужасни и опасни времена. Смърт на всякаква надежда за бъдеще.
Но той трябваше да знае. Квантовите останки от ИИ в бойната глава на торпедото му бяха казали достатъчно, за да разбере, че трябва да научи отговора на един-единствен ужасен въпрос. Така че Харман направи тъкмо това — една ужасяваща стъпка напред.
За трите дни и нощи в Пролома това бе първият път, когато преминаваше през силовото поле. Беше полупропускливо, подобно на онези, през които бе преминавал навремето на орбиталния остров на Просперо — а сега Харман знаеше, че „полупропускливо“ означава, че е проектирано така, че да позволява на старостилните човешки същества или постчовеците да преминават през иначе непроницаемата преграда. Този път обаче пристъпваше от въздуха и топлината в студа, налягането и мрака.