79.
Положението бе безнадеждно, почти безумно, но Манмът бе по-щастлив от всякога.
Спускателният кораб увисна много ниско и пусна „Смуглата дама“ в океана на около петнадесет километра северно от мястото на обезпокоителните критични сингуларности. Сума IV обясни, че не иска сблъсъкът на апарата с водата да задейства откритите 768 черни дупки, намиращи се най-вероятно в бойните глави на древната потопена подводница. Никой не възрази.
Ако имаше човешка уста, Манмът щеше да се хили като кръгъл идиот. „Смуглата дама“ бе проектирана и построена за изследователски и спасителни работи под леда, в непрогледния мрак и при чудовищното налягане на Юпитеровия спътник Европа, но работеше идеално в земния Атлантически океан.
Повече от идеално.
— Де да можеше да го видиш — каза Манмът по вътрешния канал. Двамата с Орфу от Йо отново бяха оставени сами. Никой от останалите моравеки не прояви особено голям интерес от перспективата да доближи 768-те недоразвити, но близки до критичната точка черни дупки. Спускателният кораб вече бе отлетял към следващата точка на разузнаване — този път на източния бряг на Северна Америка.
— Мога да „виждам“ радарни, сонарни, топлинни и други данни — каза Орфу.
— Да, но не е същото. В земния океан има прекалено много светлина. Дори тук, на дълбочина двадесет метра. Лъчите дори на пълния Юпитер никога не са осветявали моите океани на дълбочина повече от няколко метра — и то само ако отгоре има пукнатина или открито пространство.
— Не се съмнявам, че е прекрасно — каза Орфу.
— Наистина прекрасно — забърбори Манмът, без да забелязва иронията на огромния си приятел. — Снопове лъчи надолу, осветяващи всичко в изпъстрено зелено. „Дамата“ не е сигурна как да реагира.
— Нима тя забелязва светлината?
— Разбира се — отвърна Манмът. — Работата й е да ми докладва всичко и да избира подходящите сензорни данни в подходящото време. Има достатъчно самосъзнание да забелязва цялата тази разлика в светлината, гравитацията и изумителната красота. И на нея й харесва.
— Добре — избуботи Орфу. — По-добре не й съсипвай удоволствието, като й кажеш защо сме тук и към какво сме тръгнали.
— Знае го. — Манмът не искаше да позволява на големия моравек да съсипе жизнерадостното му настроение. Гледаше около себе си, когато сонарът съобщи за хребет пред тях — там, където бе корабокрушението, — издигащ се от намиращото се на по-малко от осемдесет метра под повърхността тинесто дъно. Още не можеше да свикне с факта колко плитка е тази част на земния океан. Най-малката дълбочина в европейските морета бе хиляда метра, а при хребета дъното се намираше само на някакви си шейсет.
— Пуснах цялата програма за процедурата на обезоръжаване, която ни прехвърлиха Сума IV и Чо Ли — продължи Орфу. — Намери ли време да прегледаш подробностите?
— Не. — Манмът държеше цялата процедура в активната си памет, но бе зает да следи отделянето на „Смуглата дама“ от спускателния кораб и адаптацията на подводницата към тази прекрасна и омагьосваща обстановка. Любимата му машина бе като нова. Даже по-добре и от нова. Механиците на астровеките от Фобос бяха свършили прекрасна работа. Всяка система, която работеше добре на Европа преди опустошителното им кацане в марсианското море Тетида миналата година, сега действаше много по-добре в гостоприемните води на Земята.
— Добрата новина е, че обезоръжаването на бойните глави е теоретически изпълнимо — каза Орфу от Йо. — Разполагаме с нужните инструменти, включително с десет хиляди градусовия режещ лазер и генераторите на фокусирано силово поле. В много от стъпките мога да бъда твоите ръце, а ти — очите ми във видимия спектър на светлината. Ще се наложи да работим заедно върху всяка бойна глава, но теоретично те могат да се обезвредят.
— Добра новина, наистина — каза Манмът.
— Лошата е, че ако работим непрекъснато, без паузи за кафе и оттегляния в стаята за почивка, ще са ни нужни малко повече от девет часа на черна дупка. Забележи — не на бойна глава, а на близка до критическата си фаза черна дупка.
— При седемстотин шейсет и осем… — започна Манмът.
— Шест хиляди деветстотин и дванадесет часа — довърши Орфу. — И тъй като сме на Земята и стандартното моравекско време е истинското планетарно време, това означава двеста четиридесет и седем дни и дванадесет часа, ако всичко върви по план и не се натъкнем на някакви истински проблеми…
— Е… — започна Манмът. — Предлагам да се заемем с този фактор, когато намерим корабокрушението и видим дали изобщо сме в състояние да се доберем до бойните глави.