Нито Никой, нито аероскутерът се върнаха този ден. Нито пък на следващия. И на по-следващия.
На третия ден Ада пое на управлявания от Хана несигурен въздушен сал заедно с ловния екип на Деймън отвъд кръга на войниксите и се опита да прецени броя на безглавите корубести убийци. Беше прекрасна утрин — никакви облаци, синьо небе и топли ветрове, миришещи на пролет. Лесно забеляза, че броят на войниксите зад трикилометровия радиус от Ямата се е увеличил.
— Трудно е да се прецени — прошепна тя на Деймън, макар да се намираха на триста метра над чудовищата. — Само на ей онази поляна трябва да са триста-четиристотин. Никога не ни се е налагало да броим толкова много неща. Какво мислиш? Петнайсет хиляди като цяло? Или повече?
— Повече, доколкото мога да преценя — спокойно отвърна Деймън. — Мисля, че сме обградени поне от тридесет-четиридесет хиляди.
— Не се ли уморяват да стоят така? — попита Ада. — Нямат ли нужда да ядат? Да пият?
— Очевидно не — каза Деймън. — Навремето, когато ги смятахме за машини-слуги, никога не съм виждал някой да яде, да пие или да се уморява. А ти?
Ада не отговори. Онези времена й изглеждаха прекалено далечни, за да се замисля за тях, макар да бяха свършили преди по-малко от година.
— Петдесет хиляди — промърмори Деймън. — Вероятно сега са към петдесет хиляди и всеки ден се прехвърлят нови.
Хана насочи сала на запад в търсене на дивеч.
На четвъртия ден бебето сетебос в Ямата беше пораснало колкото едногодишно теле — колкото някое от техните едногодишни телета, избити от войниксите. Представляваше обаче само пулсиращ сив мозък с множество розови ръце на корема, жълти очи, трептящи отвори и още трипръсти длани върху сиви пипала.
„Мамо, мамо — шепнеше нещото в ума на Ада и в умовете на всички останали. — Вече трябва да изляза. Тази яма е прекалено малка и съм много гладен, не мога вече в нея“.
Беше ранна вечер, по-малко от час преди падането на здрача и на поредната дълга и тъмна зимна нощ. Групата се събра около Ямата. Мъжете и жените все още гледаха да се делят на групи според начина, по който бяха гласували. Вече всички носеха иглени пушки и арбалети.
Кейсман, Кейман, Греоги и Едид стояха на ръба на Ямата и се целеха в съществото долу. Останалите се приближиха още повече.
— Хана, салът напълно ли е зареден? — попита Ада.
— Да — отвърна младата жена. — Първата пратка багаж е на борда, има място и за десет души. След това ще можем да качваме по четиринадесет на всяко пътуване.
— Колко време ти е нужно за достигане до острова и разтоварване?
— Четиридесет и две минути — каза Лейман и потърка чуканчетата на липсващите пръсти на дясната си ръка. — Тридесет и пет, когато са само хора.
— Много е — каза Ада.
Хана пристъпи по-близо до огъня, който бяха запалили до Ямата.
— Ада, пътуването до острова отнема петнадесет минути в едната посока. Машината просто не може да лети по-бързо.
— Аероскутерът щеше да стигне за по-малко от минута — обади се Лоус, един от най-ядосаните от обитателите на Ардис. — Можехме да се прехвърлим всички за по-малко от десет минути.
— Да, но сега аероскутера го няма — каза Ада безизразно. Неволно погледна на югозапад, към реката и острова, но и към гората, в която чакаха петдесет-шестдесет хиляди войникси.
Никой бе прав. Дори и цялата колония да избягаше на острова, войниксите щяха да стигнат дотам след броени часове — а може би и след минути. Макар факс възелът на Ардис все още да не работеше — там имаше денонощно хора, които непрекъснато го изпробваха, — войниксите се прехвърляха. По някакъв начин го умееха. Ада осъзна, че на целия свят няма място, където да са в безопасност от убийците.
— Да приготвим вечеря — високо каза тя. Всички чуваха неприятния глас на изчадието в умовете си.
„Мамо, тате, време е да изляза оттук. Отворете скарата, иначе аз ще го направя. Вече съм по-силен. Гладен съм. Искам при вас, мамо, тате“.
Греоги, Деймън, Хана, Елиън, Боуман, Едид и Ада разговаряха до късно през нощта. Над тях, както винаги, безмълвно проблясваха и се въртяха екваториалният и полярният пръстен. Големият черпак бе увиснал ниско над хоризонта на север. Лунният сърп приличаше на нокът.
— Мисля да се откажем от идеята за острова и утре по изгрев да започнем да евакуираме колкото се може повече хора до Голдън Гейт при Мачу Пикчу — каза Ада. — Трябваше да го направим още преди седмици.
— На тъпия въздушен сал ще му трябват седмици, за да стигне до Голдън Гейт — каза Хана. — Освен това може да се счупи и така и да не стигне дотам. Никой не е тук да го оправя и хората в сала ще се окажат в безизходица.