— С нас е свършено, ако се счупи и тук — каза Деймън. Докосна Хана по рамото, тъй като младата жена като че ли оклюма. — Ти свърши изумителна работа, като го поддържаш в работно състояние, Хана. Но това е технология, която просто не разбираме.
— От каква ли технология изобщо разбираме? — промърмори Боуман.
— От арбалети — каза Едид. — Станали сме направо майстори в изработването на арбалети.
Никой не се разсмя. Няколко минути всички мълчаха.
— Припомнете ми защо войниксите не могат да се доберат до жилищните райони на онзи мост при Мачу Пикчу — каза Едид.
— Жилищните мехури са като гроздове — каза Хана, която бе прекарала там най-дълго от останалите. — Само дето са свързани помежду си. Прозрачна пластмаса или нещо подобно. Технологията е от Изгубената ера, а може да е и постчовешка — някакъв вид силово поле непосредствено над повърхността на стъклото. Войниксите просто се пързалят по него.
— Нещо такова имаше и по прозорците на трактора, с който Сави ни откара от Ерусалим до Средиземноморския басейн — каза Деймън. — Тя го нарече поле с нулево триене, против дъждовете. Обаче свърши работа и против войниксите и калибаните.
— С удоволствие бих видял някой от онези калибани. И самото същество Калибан, за което споменахте — каза Елиън. Устата и цялото лице на плешивия мъж сякаш винаги изразяваха сила и любопитство.
— Не, и двете гледки не биха ти доставили никакво удоволствие — тихо каза Деймън. — Особено истинският Калибан. Повярвай ми.
Последва тишина. Накрая Греоги каза онова, което мислеха всички.
— Ще трябва да теглим сламки… да хвърляме жребий. Четиринадесет отиват до Моста. Могат да вземат оръжия, вода и амуниции, може би да ловуват по пътя. Другите оставаме.
— Четиринадесет от петдесет и четирима с шанс за оцеляване? — обади се Едид. — Не ми се струва справедливо.
— Хана ще бъде една от заминаващите — каза Греоги. — Ще върне въздушния сал, ако първите четиринадесет се доберат до Моста.
Хана поклати глава.
— Можеш да управляваш машинарията толкова, колкото и аз, Греоги. Можем да научим и всеки друг да го прави не по-зле. Не искам да попадам автоматично на първия курс, а знаеш… знаеш… че няма да има втори. Не и като се има предвид в какво състояние е салът. Не и при продължаващите да се събират войникси. Не и с този сетебос, който с всеки час става все по-силен и по-силен. Четиринадесет души ще имат шанс да останат живи. Останалите ще умрат тук.
— Тогава да решаваме веднага щом се съмне — каза Ада.
— Може да се стигне до сбивания — каза Елиън. — Хората са разгневени, гладни, негодуват. Може и да не пожелаят да теглят сламки, за да се разбере кой ще живее и кой ще умре. Може да се втурнат моментално към сала, или след като се окаже, че не им се е паднало място.
Ада кимна.
— Деймън, вземи десетима от най-добрите си хора и им нареди да заобиколят сала и да го пазят още преди да съм свикала събранието. Едид, ти и приятелите ти се опитайте тихомълком да съберете колкото се може повече от свободните оръжия.
— Повечето хора вече спят с пушките си — каза русокосата жена. — Няма да позволят на никого да им ги отнеме.
— Направи каквото можеш. Ще говоря с всички. Ще им обясня защо това е единствената надежда.
— Изгубилите ще искат да бъдат извозени до острова — каза Греоги. — Най-малкото това.
Боуман кимна.
— Аз лично бих искал. И ще искам, ако не изтегля печеливша сламка.
Ада въздъхна.
— Това няма да ни донесе нищо добро. Убедена съм, че островът е просто друго място за умиране… войниксите ще са там минути след нас, ако бебето сетебос не е там да ни защитава. Но ще го направим. Ще откараме онези, които искат да отидат, а след това четиринадесетимата ще заминат за Моста.
— Ще бъде загуба на време — каза Хана. — И само ще натовари още повече сала.
Ада разпери ръце.
— Но и може да не позволи на хората да се избият помежду си, Хана. Салът дава шанс на четиринадесет души. А останалите трябва да изберат къде да останат и да умрат. Това все пак е нещо — ако не друго, то поне илюзия за възможност за избор.
Никой нямаше какво да добави, така че се разотидоха по палатките и постелките си.
Хана тръгна след Ада и я хвана за ръка.
— Ада — прошепна младата жена, — имам чувството, че Харман е все още жив. Надявам се да си сред четиринадесетте.
Ада се усмихна и белите й зъби проблеснаха на светлината на пръстените.