Сикоракса поклати глава и вдигна чашата с двете дръжки, за да отпие глътка вино. Не предложи на Никой. Младият Одисей лежеше по гръб с изцъклен поглед, очевидно неспособен да помръдне.
— Това ли е всичко? — попита тя.
— Не — каза Никой. — Освен това искам да активираш всички факс възли за старостилните хора, всички функции и останалите на екваториалния и полярния пръстен възстановителни резервоари.
Сикоракса не отговори.
— И накрая — каза Никой, — искам да пратиш опитоменото си чудовище долу да каже на Сетебос, че Тихия идва на тази Земя.
Калибан изсъска и изръмжа.
— Май дошло е време да отскубнем здравите крака на човечето и да му оставим чуканчета, на които да клечи и да си помисли. Той могъщ е и е Господар, и този нещастник ще получи червей — не, два червея — заради това, че произнася името му всуе.
— Тишина! — отсече Сикоракса и се изправи. В голотата си изглеждаше по-царствена от всяка кралица с всичките й регалии. — Никой, Тихия идва ли на тази Земя?
— Мисля, че да.
Тя като че ли се отпусна, взе чепка грозде от купата върху възглавниците и я предложи на Никой. Той поклати глава.
— Искаш прекалено много от мен за един стар и не-Одисей — меко каза тя и закрачи между покритото с възглавници ложе и мъжа. — Какво ще ми дадеш в замяна?
— Ще ти разкажа за пътешествията си.
Сикоракса отново се изсмя.
— Зная за пътешествията ти.
— Този път не знаеш. Тези продължиха двадесет години, не десет.
Прекрасното лице на вещицата се изкриви в нещо, което моравеките интерпретираха като презрителна физиономия.
— И винаги търсиш едно и също… твоята Пенелопа.
— Не — отвърна Никой. — Не и този път. Този път, когато прати младия мен през портата Калаби-Яу, в своите скитания в пространството и времето, които за мен продължиха двадесет години, търсих теб.
Сикоракса спря и го зяпна.
— Теб — повтори Никой. — Моята Цирцея. Обичахме се добре и правихме любов много пъти през тези двадесет години. Откривах те в твоите превъплъщения като Цирцея, Сикоракса, Алис и Калипсо.
— Алис? — изненада се вещицата.
Никой само кимна.
— Тогава имах ли междинка между предните зъби?
— Да.
Сикоракса поклати глава.
— Лъжеш. Във всички потоци на реалността всичко е едно и също, Одисее-Никой. Спасявам те, измъквам те от морето, помагам ти, храня те с медовина и най-отбрана храна, лекувам раните ти, къпя те, показвам ти плътска любов по начин, за който само можеш да мечтаеш, предлагам ти безсмъртие и вечна младост, а ти винаги си тръгваш. Винаги ме напускаш заради онази шавлива кучка Пенелопа. И заради сина си.
— През изминалите години видях сина си — каза Никой. — Израснал е прекрасен мъж. Вече нямам нужда да го виждам отново. Искам да остана с теб.
Сикоракса се върна при възглавниците си и отпи от големия бокал с двете дръжки.
— Мисля да превърна всичките ти моравекски спътници в свине — най-сетне каза тя.
— Защо не? — сви рамене Никой. — Правеше така с всичките ми хора в останалите светове.
— Какви свине според теб ще се получат от моравеките? — попита вещицата. Тонът й бе дружелюбно-разговорлив. — Може би пластмасови касички?
— Мойра се събуди отново — каза Никой.
Вещицата примигна.
— Мойра? Защо е избрала да се събужда сега?
— Не зная — каза Никой, — но е в тялото на младата Сави. Видях я в деня, когато напуснах Земята, но не разговаряхме.
— Тялото на Сави? — повтори Сикоракса. — Какво е замислила? И защо точно сега?
— Мисля — обади се Калибан зад Никой, — че Той е направил старата Сави от мокра глина, за да има синът Му какво да дъвче и яде, да добави медена пита и чушки, да дъвче врата й, докато пенести мехури се издигат, бързо, бързо, докато личинки лудуват през мозъка ми.
Сикоракса стана и отново закрачи напред-назад, приближаваше до Никой и вдигаше ръка сякаш да докосне голите му гърди, след което се отдръпваше. Калибан изсъска и се сви, поставил длани върху гранита, с огънат гръб, спуснал ръце право надолу между свитите си мощни крака. Жълтите му очи гледаха заплашително, но си остана там, където му бе казано.
— Знаеш ли, не мога да пратя сина си да каже на баща си Сетебос за Тихия — меко каза вещицата.
— Зная, че това… нещо… не е твой син — каза Никой. — Сътворила си го от лайна и дефектна ДНК в пълен със зелена слуз резервоар.
Калибан изсъска и отново започна с отвратителното си неразбираемо дърдорене. Сикоракса му махна да млъкне.
— Знаеш ли, че точно в момента твоите моравекски приятели извеждат на орбита над седемстотин черни дупки? — попита тя.