— Не искам никога вече да виждам това проклето нещо. — Манмът бе прекалено изтощен, за да му пука, че говори по общия канал. — Тази подводница е същинска гадост.
— Прав си — каза главен центурион Меп Аху от кръжащия над тях спускателен кораб.
— Няма ли да ни кажете какво правиха Одисей и приятелката му през последните осемнадесет часа? — попита Орфу.
— Не точно сега — повтори премиер интегратор Астейг/Че. — Качете бойните глави. И внимавайте.
— И ти си прав — каза Меп Аху. В гласа му нямаше и капка ирония.
Сума IV бе дяволски добър пилот, трябваше да му се признае — и Орфу с Манмът му го признаваха. Успя да зависне с кораба така, че „Смуглата дама“ остана напълно потопена, когато много по-големите врати на спускателния кораб се затвориха под нея. След това Сума IV бавно изтласка водата, като изчака собствената пяна на кораба да заеме мястото й и да заключи подводницата в нов защитен пласт.
Орфу от Йо вече бе използвал спуснатите кабели, за да се покатери тежко на покрива на спускателния кораб, преди „Дамата“ да бъде погълната, но Манмът напусна еконишата си в последния момент — изчака подводницата да се стабилизира и да започне да наблюдава сама себе си по време на деликатното й издигане и натоварване. Имаше чувството, че трябва да каже някакви прощални думи, докато излиза за последен път от кораба си, но така и не излъчи нищо друго освен: „Сбогом, моя лейди“. Не получи отговор.
Спускателният кораб се издигна от океана, като изпусна водата през вентилите в товарния си отсек, и Манмът използва остатъка от силите си, механични и органични, за да се покатери върху кораба и да се спусне през по-малкия от двата люка на пътническия отсек.
При всички други обстоятелства объркването в отделението за войниците щеше да изглежда комично, но тъкмо в момента на Манмът изобщо не му бе до смях. Орфу бе прибрал всичките си манипулатори и антената и така бе успял да се промуши през по-големия люк, но сега туловището на йониеца изпълваше по-голямата част от помещението, в което обикновено се разполагаха двадесетте астровекски войници в мрежестите си седалки. Сега войниците се бяха натъпкали в тесния коридор към самата пилотска кабина и Манмът трябваше да пълзи по хитиновите им коруби, за да стигне до Меп Аху и Сума IV в тясната кабина.
Сума IV управляваше ръчно с помощта на омниконтролера, за да уравновесява кораба и неговия местещ се товар — натискаше бутоните за дюзите както сигурно бяха правили човеците виртуози-пианисти от миналото.
— Не останаха колани — каза пилотът, без да се обръща към Манмът. — Използвахме последните, за да закрепим едричкия ти приятел в пътническото отделение. Разпъни последното кресло и се залепи за него, ако обичаш.
Манмът го направи. Беше прекалено уморен, за да остане прав — земната гравитация си беше ужасна, — и изпита чувството, че плаче от отделените химикали след огромните усилия и напрежение през последните осемнадесет часа.
— Дръжте се — каза Сума IV.
Спускателният кораб бавно започна да се издига право нагоре, метър след метър, без тласъци и без изненади, докато не стигнаха два километра височина. След това двигателите се насочиха от вертикално към хоризонтално положение и корабът започна леко да се придвижва напред. Манмът изобщо не бе предполагал, че толкова тежка машина може да се управлява толкова деликатно.
Въпреки това имаше друсания и на всеки подскок Манмът затаяваше дъх, усещаше как органичното му сърце бясно бие в очакване черните дупки в корема на кораба да достигнат критична точка. Беше достатъчно да го направи само една. Останалите щяха да колапсират в самите себе си една милионна от секундата по-късно.
Манмът се опита да си представи ефекта от всичко това — миниатюрните черни дупки моментално се сливат и се понасят през корпуса на „Смуглата дама“ и спускателния кораб, ускоряват се към центъра на Земята със скорост около десет метра в секунда, като поглъщат цялата материя на двата моравекски кораба, след това молекулите на въздуха, океана, океанското дъно, скалата и самата земна кора, след което продължават към центъра.
Колко дни или месеци черната дупка, образувала се от всичките седемстотин шейсет и осем дупки в бойните глави, щеше да се носи напред-назад през планетата, издигайки се в космоса — на каква височина? — при всяко излизане? Електронната изчислителна част на ума на Манмът му даде отговора, макар той да не го искаше, макар че физическата част от мозъка му беше прекалено уморена, за да го възприеме. Напълно достатъчно, за да погълне всички милион и нещо обекти в орбиталните пръстени през първите сто преминавания през планетата, но недостатъчно, за да изяде и Луната.