Млади робини и възрастни прислужници пищят, докато обикалям от стая на стая и викам Елена. Чувам слугите да викат стражите и си давам сметка, че трябва бързо да се телепортирам, ако не искам да свърша на върха на някое троянско копие. Точно тогава в следващото помещение виждам познато лице. Хипсипила, робинята от Лесбос, която Андромаха използваше като лична гледачка на побърканата Касандра. Може би знае къде е Елена, тъй като Елена и Андромаха бяха много близки последния път, когато ги видях. Пък и освен това робинята не е търтила да бяга или да вика стражата.
— Знаеш ли къде е Елена? — питам, докато наближавам дебелата жена. Тъпото й лице е безизразно като кратуна.
В отговор Хипсипила замахва с крак и ме изритва в ташаците. Политам, хващам се за чатала, падам на застлания с плочи под и надавам писък.
Тя се прицелва за втори ритник, който би ми отнесъл главата, ако не се извъртя, затова се опитвам да избегна удара, поемам го с рамото си и се изтъркулвам в ъгъла, вече без да мога дори да пищя. Лявото ми рамо е безчувствено, цялата ми лява ръка е изтръпнала чак до върховете на пръстите.
С мъка се изправям и се превивам, а огромното женище ме приближава. В очите й се чете делова целеустременост.
„Телепортирай се някъде, идиот такъв“ — съветвам се сам.
„Къде?“
„Където и да е, само не тук!“
Хипсипила ме сграбчва за предницата на туниката, разкъсва я и замахва с тежкия си юмрук към лицето ми. Опитвам се да блокирам и ударът й почти счупва ръцете ми. Блъскам се в стената и отлитам от нея, а Хипсипила ме хваща отново за дрехата и ме удря в корема.
Отново съм на колене, повръща ми се, опитвам се да се хвана едновременно за корема и топките, нямам въздух и не мога да издам нито звук.
Хипсипила ме изритва в ребрата, чупи поне едно и аз се изтъркулвам на една страна. Чувам шляпането на сандалите на втурналите се по главното стълбище стражи.
Сега си спомням. Последния път, когато видях Хипсипила, тя пазеше Елена, а аз я изблъсках и отвлякох Елена.
Робинята ме вдига като парцалена кукла и ме зашлевява — първо с длан, после с опакото на дланта, после отново. Усещам как зъбите ми започват да се клатят и се чувствам едва ли не радостен, че не нося очилата си за четене, които по принцип не слизат от носа ми.
„Божичко, Хокънбери — вилнее част от ума ми. — Току-що видя как Ахил убива Зевс, повелителя на бурите, в двубой, а сега някаква си въшлива крава от Лесбос ти наритва задника!“
Стражите нахълтват в стаята и насочват оръжията си към мен. Хипсипила се обръща към тях, все още сграбчила изпокъсаната ми туника с едно от ръчищата си — краката ми се влачат по пода — и ме предава на копията им.
Телепортирам се заедно с нея на върха на градската стена.
Около нас избухва слънчева светлина. Троянски воини на няколко метра встрани надават изненадани викове и отскачат. Хипсипила е толкова изненадана от моменталната смяна на обстановката, че ме пуска.
Възползвам се от оставащите ми секунди на объркването й и я подкосявам. Тя рухва на четири крака, но аз — все още по гръб — свивам крака, изритвам я с все сили и я блъскам от стената.
„Това да ти е за урок, грамадна мускулеста краво! Ще се месиш на Томас Хокънбери, доктор по класическа литература…“
Изправям се, отърсвам праха и поглеждам надолу. Грамадната мускулеста крава се е стоварила върху платнения покрив на някаква сергия на пазара, пробила го е и е паднала върху купчина ряпа, но в момента тича към стълбите на Скейската порта, за да се добере отново до мен.
Мамка му!
Тичам по стената към мястото, където вече виждам Елена заедно с другите членове на царското семейство — на широката наблюдателна площадка недалеч от храма на Атина. Вниманието на всички е приковано към сражението на брега — последната твърдина на моите обречени ахейци очевидно вече преживява последните си мигове — и никой не ме спира, така че успявам да сграбча Елена за прекрасната й ръка.
— Хок-ън-бе-рииии — учудено казва тя. — Как така? Защо…
— Трябва да изведем всички от града! — задъхано успявам да изрека. — Веднага!
Елена поклаща глава. Стражите са се обърнали и вече посягат към копията и мечовете си, но тя им прави знак да се отдръпнат.
— Хок-ън-бе-рииии… прекрасно е… побеждаваме… аргивците падат като жито под нашата коса… всеки момент благородният Нестор ще…
— Трябва да изведем всички от сградите, от стената, от града! — изкрещявам.
Лошо. Стражите вече са ни наобиколили, готови да защитят Елена, Приам и останалите от царското семейство, като ме убият или ме хвърлят оттук. Нямам шанс да убедя Елена или Приам да предупредят града навреме.