Повече от двадесет години бях преподавал „Илиада“ в университета в Индиана и на други места, но никога не бях помислял да отида до самата Троя — до останките й на турското крайбрежие. Въпреки това бях видял достатъчно фотографии в края на XX-и и началото на XXI-ви век. Мястото, на което се бе стоварил Илион, приличаше повече на руините на Троя от XXI век — малкия хълм Хисарлък, — отколкото на кипящ център на империя, какъвто бе Илион.
Докато гледах променената обстановка — промененото небе, тъй като бе ранен следобед, когато гърците се сражаваха на последната си позиция, а сега бе здрач — си спомних „Дон Жуан“ от Байрон, написан след като поетът посетил това място през 1810 година и почувствал връзката си с героичната история и отдалечеността си от нея:
Не видях никакви овце, но когато се обърнах към разрушения град, хребетът си беше все същият, макар и с метър и шейсет по-нисък на мястото, където градът току-що се бе превърнал в руините, открити от археолога аматьор Шлиман. Спомних си, че римляните бяха изравнили метри от хребета, за да построят своя собствен Илион повече от хилядолетие, след като изчезнал първоначалният град, и си дадох сметка, че всички сме извадили късмет, че сме пропаднали толкова малко. Ако върху гръцките руини нямаше римски останки, последиците щяха да са много по-ужасни.
На север, където на много километри се простираше долината на Симоент, великолепно пасище за прочутите коне на троянците, сега растеше гора. Равнината на Скамандър между града и бреговата линия на запад, където през последните единадесет години бях наблюдавал повечето сражения, сега представляваше набраздена с дерета, обрасла с ниски дъбове и борове земя и мочурище. Тръгнах към брега и се закатерих по така наречения Трънлив хълм, или Хълм на трънените храсти, без изобщо да разбирам къде съм. Когато стигнах до ниския хребет, спрях поразен.
Морето го нямаше.
Бреговата линия не просто се бе оттеглила малко, както смътно си спомнях от предишния си живот през XXI век. Цялото шибано Егейско море бе изчезнало!
Седнах на най-големия камък, който видях наблизо, и се замислих. Питах се не само къде са ни изпратили Нюкта и Хефест, но и кога. В падащия здрач можех само да кажа, че никъде не се вижда електрическа светлина — нито във вътрешността, нито по крайбрежието и по дъното, където трябваше да се намира Егейско море — там растяха стари дървета и храсти.
Вечерното небе бе покрито с облаци, но все още бе достатъчно светло, за да различа хилядите мъже, натикали се в една осемстотинметрова дъга на мястото, където само допреди четвърт час се намираше брегът. Отначало бях сигурен, че продължават да се сражават — виждах хилядите паднали и от двете страни, — но след това видях, че просто се мотаят. От бойните линии, траншеите, отбранителните съоръжения, комуникациите и дисциплината не бе останало нищо. По-късно щях да открия, че почти една трета от воините, както троянци, така и ахейци, са си счупили по нещо — предимно краката — от падането върху скалата и в деретата, които не бяха съществували само допреди секунди. Скоро щях да науча, че на някои места мъжете, опитващи се да се изкормят или обезглавят едни други, сега лежаха и стенеха заедно или се мъчеха да си помогнат да станат.
Побързах да се спусна по склона и да измина оставащия километър и половина алувиална равнина, която се прекосяваше много по-лесно, когато бе отъпкана от множеството сражения. Когато стигнах до задните редици на троянците — доколкото ги имаше, — беше почти тъмно.
Незабавно започнах да търся Хектор, но ми трябваше още половин час, докато го намеря, и дотогава навсякъде бяха запалили факлите.
Хектор и раненият му брат Деифоб преговаряха с временния командващ на аргивците — Идоменей, син на Девкалион и командир на критските герои, както и с Малкия Аякс от Локрида, сина на Ойлей. Малкия Аякс бе донесен на събранието на носилка, тъй като и двата му пищяла бяха разсечени до костта. Тук бе и Тразимед, храбрият син на Нестор, за когото си мислех, че е убит по-рано този ден — беше изчезнал по време на сражението за последния окоп и решиха, че е някъде сред труповете. Както обаче открих, той бил само ранен три пъти, но му трябвали часове, за да се измъкне от пълния с тела ров — и то само за да се озове сред троянците. Взели го в плен — една от малкото прояви на милост за този ден или за който и да било друг от единадесетте години война между двете страни — и сега използваше някакво счупено копие вместо патерица, докато преговаряше с Хектор.