— Хок-ън-бе-рииии — възкликна троянецът, очевидно и необяснимо защо радостен да ме види. — Сине Дуейнов! Радвам се, че си преживял това безумие. Кой направи това? Какво се случи?
— Боговете го направиха — признах. — И за да съм по-точен, богът на огъня Хефест и Нюкта, загадъчната богиня, що живее и работи със Съдбите.
— Зная, че беше близък с боговете, Хок-ън-бе-рииии, сине Дуейнов. Защо ни направиха това? Какво искат от нас?
Поклатих глава. Пламъците на факлите трептяха и играеха в нощта от силния вятър, духащ от запад — от мястото, където някога се намираше Средиземно море и от което сега се носи дъх на растителност.
— Няма значение какво искат боговете — отвърнах. — Никога вече няма да ги видите. Отидоха си завинаги.
Никой от насъбралите се около нас над двеста мъже не каза нито думичка и в продължение на цяла минута в мрака се разнасяше единствено пращенето на огньовете и стоновете на ранените.
— Откъде знаеш? — попита Малкия Аякс.
— Току-що дойдох от Олимп — отвърнах. — Вашият Ахил уби Зевс в ръкопашен бой.
Мърморенето щеше да се превърне в рев, ако не се бе намесил Хектор да въдвори тишина.
— Продължи, сине Дуейнов.
— Ахил уби Зевс и титаните се завърнаха на Олимп. В края на краищата на престола ще се възкачи Хефест — Нощта и Съдбите вече го решиха, — но през следващата година вашата Земя ще бъде бойно поле, на което не би могъл да оцелее никой обикновен смъртен. Затова Хефест ви прати тук — града, оцелелите му жители и вас, ахейски и троянски воини.
— Къде е това тук? — попита Идоменей.
— Нямам представа.
— Кога ще ни позволят да се върнем? — попита Хектор.
— Никога — отвърнах. Бях сигурен в това и гласът ми потвърди убеждението ми. Никога преди — а и след това — не ми се бе случвало да произнасям тези три срички с такава увереност.
В този миг се случи второто от трите невъзможни неща за този ден — първото според класацията ми бе попадането на Илион в друга вселена.
Беше облачно, откакто градът се бе стоварил върху хребета — плътните облаци покриваха небето от източния край до западния и здрачът падаше по-бързо. А сега вятърът, който носеше миризмата на растителност, издуха облаците от запад към изток и изчисти небето точно над главите ни.
И ахейци, и троянци завикаха изумено и почнаха да сочат нагоре.
Усетих странната светлина още преди да вдигна очи към небето. Беше по-ярка от всяка пълна луна, която съм виждал, и бе по-плътна, млечнобяла и по някакъв странен начин — по-лееща се. Осъзнах, че гледам надолу към множеството ни движещи се по скалата сенки, когато Хектор ме сръга, за да ме накара да вдигна глава.
Облаците бяха почти изчезнали. Нощното небе си оставаше нощното небе на Земята — можех да различа Пояса на Орион, Плеядите, Полярната звезда и надвисналия ниско на север черпак на Голямата мечка, но това познато небе от края на зимата и лунният сърп, издигащ се над разрушената Троя на изток, изглеждаха бледи и незначителни, победени от новия източник на светлина.
Над нас се движеха и блестяха две широки ивици звезди — едната южно от нас и движеща се бързо от запад на изток, а другата бе право над главите ни и се въртеше от север на юг. Пръстените бяха ярки, но не и плътни — можех да различа хиляди и хиляди отделни звезди и в двата, макар да имах някакъв смътен спомен от научнопопулярна статия в някакъв вестник, че в най-ясните нощи на Земята в небето могат да се наблюдават само около три хиляди звезди. Сега се виждаха десетки, а може би и стотици хиляди звезди — всички се движеха заедно в два ярки пръстена над нас, осветяваха всичко наоколо и излъчваха нещо като привечерна светлина — онази приглушена светлина, на която винаги си бях представял, че играят софтбол посред нощ в Анкоридж, Аляска. Гледката беше може би най-прекрасната, която бях виждал през двата си живота.
— Сине Дуейнов, какви са тези звезди? — попита Хектор. — Богове ли са? Или нови звезди? Какво са те?
— Не зная — отговорих.
В този момент, когато над сто и петдесет хиляди мъже в броня се взираха като любопитни туристи в небето, зяпнали от ужас и възхищение към новото небе на тази друга Земя, намиращите се най-близко до брега започнаха да крещят за нещо друго. Трябваха ни няколко минути да разберем, че нещо става при намиращите се най-западно воини. Трябваше ни известно време, за да се доберем до скалистото възвишение на запад — може би на някогашния бряг, намирал се тук преди хиляди години, по времето на Илион — и да видим защо крещят ахейците.