Едва сега забелязах, че стотиците изгорени черни кораби са все още тук — бяха преминали през брана-дупката заедно с нас и сега представляваха овъглени останки далеч от всякаква вода, оставени да лежат завинаги по обраслите с храсталаци склонове високо над алувиалното блато на запад. И тогава видях защо крещят хилядите воини.
Нещо черно като мастило, но отразяващо звездната светлина над нас, пълзеше по дъното на липсващото море от запад. Нещо се движеше мълчаливо към нас по пресъхналия басейн, нещо течеше и се плъзгаше на изток — недоловимо, бавно, но сигурно като Смъртта. Пред очите ни изпълни най-ниските части, след това заобиколи покритите с дървета хълмове на хоризонта, ясно видими на светлината от новопоявилите се пръстени, и само след минути те престанаха да са хълмове, а се превърнаха отново в островите Лемнос, Тенедос и Имброс.
Това бе третото странно чудо за този сякаш безкраен ден.
Винотъмното море отново се завръщаше при бреговете на Илион.
86.
Задържа пистолета опрян в челото си само няколко секунди — щом пръстът му докосна спусъка, Харман разбра, че няма да свърши по този начин. Това бе изходът на страхливеца, а колкото и ужасен да беше от собствената си неизбежна смърт, той не възнамеряваше да приключи като страхливец.
Обърна се, насочи оръжието към тежкия нос на древната подводница, който се подаваше през северната стена на Пролома, и натисна спусъка. Държа го, докато оръжието не изстреля и деветте куршума. Ръката му трепереше толкова силно, че дори не знаеше дали е улучил огромната си мишена, но самата стрелба срещу нея едновременно съсредоточи и освободи донякъде яростта и отвращението от безумието на собствения му вид.
Мръсната термокожа се смъкна бавно. Харман дори не помисли да я измие, а просто я хвърли настрани. Тресеше се от повръщането и диарията, но и през ум не му мина да си облече дрехите и да си обуе обувките, когато стана и закрачи на запад.
Нямаше нужда да преглежда новите си биометрични функции, за да знае, че умира бързо. Чувстваше радиацията в стомаха, червата, тестисите и костите си. Предсмъртната слабост растеше у него като някакъв противен, раздвижващ се хомункулус. Затова закрачи на запад, към Ада и Ардис.
В продължение на няколко часа умът му бе удивително латентен и се събуждаше само колкото да му подскаже да не настъпи нещо остро или да избере правилния път между коралите и скалите. Смътно си даваше сметка, че океанът тук е по-дълбок — стените на Пролома от двете му страни бяха станали много по-високи, а въздухът — много по-студен. Въпреки това обедното слънце продължаваше да свети ярко в небето. Беше следобед, когато погледна надолу и видя, че краката и бедрата му са все още изцапани, предимно с кръв. С олюляване стигна до южната стена на Пролома, пъхна голата си ръка през силовото поле — пръстите му усетиха ужасното налягане и студ — и успя да загребе достатъчно морска вода, за да се почисти. После пак продължи на запад.
Когато умът му отново заработи, Харман с удоволствие установи, че мисли не само за гнусната машина и товара й планетарна смърт, които вече бяха изчезнали някъде назад. Започна да мисли и за собствения си живот, за всички тези сто години, откакто го имаше.
Отначало мислите му бяха горчиви — упрекваше се, че е пропилял всички тези десетилетия по празненства, забави и безцелни прехвърляния по факса до едно или друго мероприятие, но скоро си прости. Беше прекарал добре, имаше истински моменти дори през това фалшиво съществуване, а последната година с нейните истински приятелства, истинска любов и всеотдайно обвързване отчасти осмисляха всички години пустота.
Замисли се за собствената си роля в събитията от последната година и откри сили да си прости и за нея. Постчовешката жена, която се бе нарекла Мойра, го бе дразнила с прозвището Прометей, но Харман повече се виждаше като своеобразна комбинация от Адам и Ева, която бе издирила забранения плод в градината на леността и така бе прогонила своя вид завинаги от лишеното от мисъл здравословно място.
А какво бе дал в замяна на Ада, на своите приятели, на расата си? Четенето? Колкото и важна роля да заемаше четенето и познанието за Харман, той се питаше дали тази възможност, имаща потенциала да бъде многократно по-могъща от стотиците разбудени функции на тялото му, би могла да компенсира целия ужас, болка, несигурност и смърт, които предстояха.