Щеше да му е интересно да види какви социални и политически структури ще развие расата му. Може би още преди атаките на войниксите постоянното население от сто хиляди мъже и жени така и не бе достатъчно, за да създаде истинска действаща сила като политика, религиозни церемонии, армия или обществена йерархия.
Но Харман не вярваше в това. В много от белтъчните си банки памет виждаше примерите на Атина, Спарта и гръцките полиси много преди възхода на самите Атина и Спарта. Героите от торинската драма, за която сега бе сигурен, че е Омировата „Илиада“, бяха взети от малки царства като Одисеевия остров Итака.
Като се замисли за торинската драма, си спомни олтара, който бе зърнал за кратко по време на пътуването им до кратера Париж преди година, точно след като Деймън бе изяден от динозавъра — беше посветен на някой от олимпийските богове, макар и да бе забравил на кого точно. В продължение най-малко на хилядолетие и половина постчовеците бяха играли ролята на богове или Бог за расата му, но от какви ли форми и церемонии щеше да се нуждае вярата в бъдещето?
Бъдещето.
Спря. Дишаше тежко. Облегна се на високата до рамото му черна скала, подаваща се от северната стена на Пролома, и се опита да помисли за бъдещето.
Краката му трепереха неудържимо. Сякаш мускулите им се стапяха пред очите му.
Като си поемаше тежко дъх през стегнатото си кървящо гърло, Харман се загледа напред и примигна.
Слънцето бе кацнало точно над клисурата на Пролома. В един ужасен миг Харман реши, че е все още сутрин и че цял ден се е движил в погрешната посока, но след това си даде сметка, че всъщност е ходил безсъзнателно цял ден. Слънцето се бе спуснало от облаците и се готвеше да залезе в края на дългия коридор на Пролома.
Направи още две крачки и падна по очи.
Този път не можа да стане. Нужна му бе цялата му останала енергия, за да се повдигне на десния си лакът и да наблюдава залеза.
Умът му бе невероятно бистър. Вече не се занимаваше с Шекспир, Кийтс, религии, отвъден живот, смърт, политика или демокрация. Мислеше за приятелите си. Видя смеещата се Хана в деня, когато стопяваше метал до реката — може би си спомняше особеностите на младежката й енергия и ликуването на приятелите й, когато изливаха първия бронз от незнайно колко хилядолетия? Видя Петър да се бори с Одисей в дните, когато брадатият гръцки воин излагаше странните си философски твърдения, и периодите на странни въпроси и отговори по тревистите хълмове оттатък Ардис. Колко енергия и радост имаше тогава!
Помнеше дрезгавия циничен глас на Сави. Спомни си съвсем живо радостните им възгласи, когато тя ги изведе с Деймън от Ерусалим с трактора през хилядите напразно преследващи ги войникси. Видя лицето на приятеля си Деймън сякаш през две лещи — дундестото, погълнато от себе си момче-мъж от времето, когато го бе срещнал за първи път, и стройната сериозна фигура на мъж, на когото можеш да повериш живота си, както го бе видял преди няколко седмици в деня, когато напусна Ардис с аероскутера.
И докато слънцето влизаше толкова точно в Пролома, че дискът му едва докосваше стената му, Харман се усмихна и си помисли за съскащия звук на издигаща се пара — всъщност го чуваше през изоставящите го уши. Мислеше си за Ада.
Мислеше си за очите й, за усмивката й и за мекия й глас. Спомняше си смеха й, докосването й, първия път, когато се озоваха заедно в леглото. Позволи си да си спомни как се сгушваха и се топлеха един друг, когато се обръщаха, за да заспят — Ада се притискаше в гърба му, прегърнала го с дясната ръка, а по-късно през нощта той се притискаше към гърба й и съвършеното й дупе. Усещаше възбуда дори докато се унасяше, прегръщаше я с лявата си ръка, положил длан върху гърдата й.
Осъзна, че клепачите му са толкова пълни с кръв, че не е в състояние да примигне или да си затвори очите. Залязващото слънце, чийто долен край вече се бе спуснал под хоризонта, оставяше кървавочервени и оранжеви оттенъци в ретината му. Нямаше значение. Знаеше, че след този залез никога повече няма да използва очите си. Затова се съсредоточи да запази образа на любимата си в ума и сърцето си и да гледа как горната половина на слънчевия диск изчезва точно на запад.
Нещо се раздвижи и закри края на залеза.
Няколко секунди умиращият ум на Харман не бе в състояние да обработи тази информация. Нещо се бе раздвижило в полезрението му и бе закрило края на последния му залез.
Все така подпрян на десния си лакът, той изтри с опакото на лявата си ръка част от съсирената кръв от очите си.