Нещо стоеше в Пролома на не повече от шест метра западно от Харман. Несъмнено се бе появило през северната стена. Беше високо колкото осем-деветгодишно дете и приличаше повече или по-малко на дете, но бе облечено в странен костюм от метал и пластмаса. На мястото, където трябваше да са очите му, имаше черен визьор.
„На границата на смъртта, когато мозъкът престава да работи поради липсата на кислород, халюцинациите са нещо обикновено — обади се неканена молекула белтъчна памет. — На това се дължат и множеството разкази на съживени пациенти за «дълъг тунел», завършващ с «ярка светлина» и…“
„Майната му на това“, помисли си Харман. Наистина гледаше към дълъг тунел с ярка светлина в дъното, макар от слънцето да бе останал само крайчецът му. Двете стени на Пролома бяха изпълнени със светлина — сребърни, ярки, отразени повърхности с милиони танцуващи слънчеви зайчета.
Но момчето в червено-черния костюм от пластмаса и метал бе съвсем истинско.
И докато се взираше, нещо по-голямо и по-странно се подаде през северната стена на Пролома.
„Силовото поле е полупропускливо само за човешки същества и онова, което носят“ — помисли си Харман.
Второто привидение обаче нямаше никаква прилика с човек. Беше около два пъти по-голямо от най-голямата дрошка и приличаше по-скоро на гигантско ракообразно чудовище-робот с големите си щипки, многобройните си метални крака и огромната набраздена коруба, от която шумно се стичаха струи вода.
„Никой не ми е казвал, че последните минути преди смъртта могат да бъдат толкова смешни“ — помисли си Харман.
Малкото момче пристъпи напред. Говореше на английски, гласът му бе мек и наистина момчешки. Може би такъв щеше да е гласът на неродения му син.
— Сър — каза то, — ще имате ли нещо против да ви помогнем?
87.
Слънцето тъкмо изгря и петдесет хиляди войникси ги атакуваха от всички страни. Ада спря и погледна назад към Ямата, където все още лежеше направеното на парцали тяло на малкия сетебос.
Деймън докосна ръката й.
— Не се обвинявай. Рано или късно трябваше да го убием.
Тя поклати глава.
— Изобщо не съжалявам. — И извика на Греоги и Хана: — Вдигайте сала!
Твърде късно. Повече от половината оцелели бяха изпаднали в паника при рева на нападащите войникси. Враговете им бяха все още невидими в гората, но трикилометровият радиус досега вече би трябвало да се е съкратил наполовина. Щяха да стигнат до Ардис за по-малко от минута.
— Не! Не! — изкрещя Ада, докато тридесетина души, обезумели от страх, се опитваха да се покатерят на бавно издигащия се въздушен сал. Хана седеше зад уредите за управление и се мъчеше да задържи сала стабилно на височина около метър, но хората продължаваха да се опитват да се покатерят на борда.
— Вдигни го! — изкрещя Деймън. — Хана! Вдигни го веднага!
Твърде късно. Тежката машина издаде механичен вой, наклони се на една страна и се стовари на земята. Хората изпопадаха.
Ада и Деймън затичаха натам. Хана ги погледна ужасено.
— Няма да запали. Нещо се счупи.
— Няма значение. Така и така не би могъл да направи и един курс до острова — със съвсем спокоен глас каза Ада. После стисна Хана за рамото и викна: — Всички до стените! Веднага! Вземете всички оръжия от оръжейната. Единственият ни шанс е да спрем първата им атака.
Обърна се и затича към западната стена. След секунда другите я последваха и започнаха да си избират удобни позиции по палисадата.
Ада приклекна до една от нишите за стрелба.
— Браво — каза Деймън зад гърба й.
Тя кимна, макар да нямаше представа за какво всъщност става дума.
Много внимателно, без да бърза, Ада постави пълнител, свали предпазителя и насочи пушката към дърветата на не повече от двеста метра от палисадата.
Съскането и тракането ставаха оглушителни и Ада трябваше да напрегне волята си, за да потисне желанието да хвърли пушката и да запуши уши. Сърцето й биеше бясно и малко й се гадеше, може би от сутрешното неразположение. Но не беше уплашена. Все още не.
— Торинската драма през всичките тези години… — каза тя, без да осъзнава, че изрича мислите си на глас.
— Какво? — попита Деймън и се наведе към нея, за да я чува по-добре.
Тя поклати глава.
— Мислех си за торинската драма. Според Харман Одисей казал, че двамата със Сави започнали всичко това — имам предвид, започнали да разпространяват торинските савани преди десет години. Може би идеята им е била да ни научат как да умираме храбро.
— По-добре да ни бяха показали как се печели битка срещу петдесет хиляди шибани войникси — измърмори Деймън и зареди пушката си.