Ада докосна ръката на дребосъка и дори през метала и пластмасата усети човешкото и плътта в него.
— Всичко е наред — каза тя. Извлече името му — неговото име — от кибернетичната му памет. — Приятелю Манмът, всичко е наред. Вече знаем какво правим. След толкова време наистина знаем какво правим.
После махна на всички да се отдръпнат.
Хана коленичи до единия край на носилката, постави едната си ръка върху рамото на Харман, а с другата хвана металната дръжка. Ада направи същото от другата страна.
— Мисля, че е достатъчно да си представим основното помещение. И координатите ще се появят сами — каза Ада. — Важното е и двете да попаднем там.
— Да — каза Хана.
— На три? — каза Ада.
— Да.
— Едно, две… три.
Двете жени, носилката и Харман изчезнаха.
Макар умиращият Харман на пръв поглед да изглеждаше лек като перце, двете трябваше да напрегнат всичките си сили, за да го отнесат на носилката от основната музейна част на Голдън Гейт по няколкото стълбища през гроздовете зелени мехури до района на саркофазите, покрай старата ясла на Сави и надолу до последното спирално стълбище към яслата на Одисей-Никой.
Ада постави длан върху обезобразените гърди на любимия си, усети само най-слаби признаци на живот и реши да не губи повече време.
— Пак на три — задъхано каза тя.
Хана кимна.
— Едно, две… три.
Двете внимателно повдигнаха голия Харман от носилката и сложиха тялото му в яслата на Никой. Хана дръпна капака и го затвори с трясък.
— Как… — започна изпадналата в паника Ада. Възнамеряваше да провери цялата разнообразна апаратура — новите й функции й го казваха, но щеше да отнеме прекалено много време…
— Ето така — каза Хана. — Никой ми го показа, след като се съживи.
Тънките й пръсти пробягаха по серия светещи виртуални бутони.
Ковчегът въздъхна и забръмча. От невидими отвори проникна мъгла и скри по-голямата част от тялото на Харман. Върху прозрачния капак се образуваха ледени кристали. Запалиха се няколко нови светлини. Едната беше червена.
— О! — премаляло възкликна Хана.
— Не — каза Ада. Гласът й бе спокоен, но твърд. — Не. Не. Не.
Постави длан върху пластмасовия контролен възел на ковчега, сякаш убеждаваше машината в нещо.
Червената светлина примигна, стана кехлибарена и после отново червена.
— Не — твърдо каза Ада.
Червената светлина се поколеба, отслабна, превключи на кехлибарена. Остана кехлибарена.
Пръстите на двете жени се докоснаха за миг над ковчега, след което Ада отново положи длан върху пластмасовия панел на ИИ.
Светлината продължаваше да е кехлибарена.
След няколко часа, когато следобедните облаци се раздвижиха, за да скрият отначало руините на Мачу Пикчу, а след това и висящия мост на сто и осемдесет метра под тях, Ада каза:
— Хана, прехвърли се в Ардис. Хапни нещо. Почини си.
Хана поклати глава.
Ада се усмихна.
— Тогава поне иди до трапезарията и донеси плодове или нещо друго за ядене. И вода.
Кехлибарената светлина се задържа целия следобед. Малко след залез, когато долините на Андите бяха окъпани в червено сияние, на Голдън Гейт се прехвърлиха Деймън, Том и Сайрис, но се задържаха само за няколко минути.
— Вече установихме контакт с тридесет от останалите общности — каза Деймън. Ада кимна, без нито за миг да откъсва очи от кехлибарената светлина.
Тримата си тръгнаха, като обещаха да се върнат на сутринта. Хана се загърна с едно одеяло и заспа на пода до ковчега.
Ада остана будна. Понякога коленичеше, понякога седеше, но винаги мислеше, дланта й неизменно бе върху контролния възел и тя непрекъснато пращаше посланията и молитвите си през веригите, отделящи я от Харман, а очите й неотклонно следяха светлината на монитора.
Някъде след три сутринта кехлибарената светлина се смени със зелена.
Четвърта част
88.
Една седмица след Падането на Илион:
Ахил и Пентезилея се появиха на пустия хребет, издигащ се между долината на Скамандър и долината на Симоент. Както бе обещал Хефест, очакваха ги два коня — могъщ черен жребец за ахееца и една по-дребна, но още по-мускулеста бяла кобила за амазонката. Двамата ги яхнаха и тръгнаха да видят какво е останало.
Не беше много.
— Как е възможно да изчезне цял град като Илион? — Гласът на Пентезилея бе свадлив както винаги.
— Всички градове изчезват — отвърна Ахил. — Такава е съдбата им.
Русокосата амазонка изпръхтя. Ахил вече бе забелязал, че пръхтенето й силно наподобява това на бялата кобила.