— Но не би трябвало да изчезнат за един ден… за час.
Думите й прозвучаха като оплакване. Бяха минали само два дни от възкресяването на Пентезилея във ваните на Лечителя, но Ахил вече беше свикнал с този неин постоянно незадоволен тон.
Оставиха конете сами да си избират пътя през хаоса от скали, който се простираше на три километра по хребета, където се бе издигала могъщата Троя. Не бе останал нито един камък дори от основите. Божествената магия, която бе отнесла града, бе стигнала почти на цяла стъпка под най-старите камъни. Не бе останало нищо, ако не се броеше някое изпуснато копие или разлагащ се труп.
— Зевс наистина е могъщ — отбеляза Пентезилея.
Ахил въздъхна и поклати глава. Денят бе топъл. Идваше пролет.
— Вече ти казах, амазонке. Не го е направил Зевс. Зевс умря от собствената ми ръка. Това е дело на Хефест.
Тя изсумтя.
— Никога няма да повярвам, че онзи дребен мързелив сакат педал с вонящи уста може да направи нещо подобно. Дори не вярвам, че е истински бог.
— Той го направи — каза Ахил. „С помощта на Нюкта“, добави наум.
— Така казваш ти, сине Пелеев.
— Казах ти да не ме наричаш така. Не съм син на Пелей. Син съм на Зевс, но това не говори добре нито за него, нито за мен.
— Така казваш ти — повтори Пентезилея. — Значи ако фукните ти са верни, ти си отцеубиец.
— Да — каза Ахил. — И никога не се фукам.
Амазонката и бялата й кобила изсумтяха в един глас.
Ахил срита черния си жребец и го подкара надолу по хребета, покрай изровения южен път към Скейската порта — огромният дъб, който винаги се бе намирал тук още от основаването на града, си бе на мястото, но самата порта я нямаше — след което зави надясно към долината на Скамандър, която отделяше Илион от брега.
— Щом Хефест сега е цар на боговете, защо се криеше в пещерата си през цялото време, докато бяхме на Олимп? — попита Пентезилея. Гласът й бе силен и дразнещ, подобно на драскащи по гладка скална плоча нокти.
— Казах ти. Чака края на войната между боговете и титаните.
— Че щом е наследник на Зевс, защо, в името на Хадес, просто не й сложи край с мълнии и гръмотевици?
Ахил не отговори. Беше открил, че ако си мълчи, тя понякога си затваря устата.
Долината на Скамандър, отъпкана през единадесетте години, когато бе играла ролята на бойно поле, изглеждаше така, сякаш земята не е била срязвана. Още се виждаха следите на хиляди обути в сандали крака, по камъните имаше засъхнала кръв, но всички човешки същества, коне, колесници, оръжия, трупове и така нататък бяха изчезнали — точно както му го беше описал Хефест. Нямаше ги дори шатрите на ахейците и изгорените туловища на черните им кораби.
Ахил остави конете да си починат няколко минути на плажа — двамата с амазонката гледаха как кристално бистрите вълни на Егейско море се плискат в гладкия пясък. Никога нямаше да го признае на тая кучка, но сърцето му болезнено се свиваше при мисълта, че никога няма да види отново събратята си по оръжие — хитроумния Одисей, гръмогласния Аякс Теламонов, усмихнатия стрелец Тевкър, верните мирмидонци, дори глупавия червенокос Менелай и коварния му брат Агамемнон, неговата лична Немезида. Странно как дори враговете стават толкова важни, когато ги изгубиш.
Това го накара да се замисли за Хектор и за нещата, които Хефест му бе разказал за „Илиада“ и за собственото му бъдеще. От тези мисли в стомаха му, подобно на жлъчка, се надигна безнадеждност. Обърна главата на коня на юг и отпи от виното в козия мях, завързан за лъка на седлото.
— И не си мисли, че ще повярвам, че на тоя брадат сакат бог му е било по силите да ни ожени — изсумтя Пентезилея зад него. — Ха, ще ни ожени той!
— Той е цар на всички богове — уморено каза Ахил. — Кой може да е по-подходящ да благослови брачните ни клетви?
— Да благослови гъза ми — каза Пентезилея. — Тръгваме ли? Защо на югоизток? Какъв е този път? Защо напускаме бойното поле?
Ахил не каза нищо, докато не дръпна юздите и не спря коня — четвърт час по-късно.
— Виждаш ли онази река?
— Естествено, че я виждам. Да не мислиш, че съм сляпа? Гадният Скамандър. Прекалено гъст за пиене, прекалено рядък за оране. Братът на Симоент, с когото се слива само на няколко километра оттук.
— Тук, на тази река, която ние наричаме Скамандър, а боговете — свещения Ксант — каза Ахил, — тук според Хефест, що цитираше биографа ми Омир, щях да постигна своята най-велика аристея — битка, която щеше да ме направи безсмъртен още преди да поразя Хектор. Тук, жено, щях да победя сам-самичък цялата троянска войска — че и самия надигнал се бог на реката! — и да крещя: „Мрете, троянци, мрете!…“, докато ги коля чак до самата свещена Троя! Точно тук, жено, виждаш ли онези бързеи? Точно тук щяха за миг да намерят смъртта си Терзилох, Мидон, Астипъл, Мнес, Тразий, Еней и Офелест. След това пеонците щяха да ме нападнат в гръб и щях да ги избия всичките. А там, от другата страна на реката, щях да убия сръчния и с двете ръце Астеропей. Щях да запратя копието на Пелей към него, а той — две едновременно. И двамата не улучваме, но аз съсичам героя, докато той се опитва да измъкне грамадното ми копие от речния бряг и да го хвърли отново…