Ахил млъкна. Пентезилея бе слязла от коня си и бе клекнала зад близкия храст да пикае. От противния шуртящ звук му се прииска да я убие и да остави тялото й на гарваните, накацали по клоните покрай реката. Ежедневната им дажба леш явно бе изчезнала и не му се искаше да ти остави разочаровани.
Но не можеше да нарани амазонката. Магията на Афродита още му действаше и любовта му към тая кучка продължаваше да се таи в него, и от нея му се гадеше, сякаш бронзово копие бе пронизало червата му. „Единствената ти надежда е феромоните да отшумят с времето“, му бе казал Хефест, докато двамата се наливаха с вино последната нощ в пещерата и вдигаха наздравици един за друг и за всеки, когото познаваха, чукаха се с големите бокали и си споделяха какво ли не, както могат да си споделят само братя или пияници.
След малко тръгнаха през Скамандър. Конете стъпваха внимателно в плитката вода.
— Къде отиваме? — свадливо попита Пентезилея. — Какво си намислил? Имам ли право на глас, или могъщият Ахил ще решава и най-дребното нещо? Не си мисли, че ще те следвам сляпо, сине Пелеев. Може и изобщо да не тръгна след теб.
— Търсим Патрокъл — каза Ахил, без да се обръща.
— Какво?
— Търсим Патрокъл.
— Приятеля ти? Твоето миличко педерастче? Патрокъл е мъртъв. Атина го уби, знаеш го много добре. Нали заради това започна войната срещу боговете.
— Хефест казва, че Патрокъл е жив — каза Ахил. Ръката му бе на дръжката на меча, кокалчетата му бяха побелели, но не изтегли оръжието. — Хефест каза, че не е включил Патрокъл в синия лъч, когато събра всички останали на земята, нито пък когато завинаги махна Илион. Патрокъл е жив, някъде отвъд морето. Ще го намерим.
— Да бе, „Хефест каза“ — подигравателно изпръхтя Пентезилея. — Каквото каже Хефест, все е истина. Да не си мислиш, че не те лъже?
Ахил не каза нищо. Продължи на юг по стария път, отъпкан през вековете от безброй троянски коне и продължен неотдавна на север от многобройните троянски съюзници, за чиято смърт бе спомогнал.
— И Патрокъл бил жив, някъде отвъд морето — продължаваше да се подиграва Пентезилея. — И как, в името на Хадес, ще преминем морето, сине Пелеев? И кое море всъщност?
— Ще намерим кораб — каза Ахил, отново без да се обръща към нея. — Или ще си направим.
Някой изпръхтя — или амазонката, или кобилата й. Явно беше престанала да го следва — Ахил чуваше тропота на копитата само на своя кон — и повиши глас, за да може да я чуе:
— И какво, значи сега сме някакви лайняни корабостроители? Знаеш ли как се строи кораб, бързоноги мъжеубиецо? Съмнявам се. Добър си в това да тичаш бързо и да убиваш мъже — и амазонки, в това си двойно по-добър, — но не и да построиш каквото и да било. Обзалагам се, че не си създал нищо през безсмисления си живот… нали? Нали? Тези твои мазоли са от държане на копия и бокали, не от… сине Пелеев! Слушаш ли ме какво ти говоря?
Ахил се беше отдалечил на петнайсетина метра. Не се обърна. Бялата кобила на Пентезилея риеше объркано земята с копито и искаше да догони жребеца.
— Ахиле, проклет да си! Не си мисли, че ще те последвам. Дори не знаеш накъде си тръгнал, нали? Признай си!
Ахил продължи напред, заковал поглед в мъгливата редица хълмове на хоризонта — спускаха се към морето далеч, далеч на юг. Започваше да го мъчи ужасно главоболие.
— Не си мисли, че… Боговете да те вземат! — изкрещя Пентезилея, понеже Ахил и жребецът му продължаваха бавно напред. Вече се бяха отдалечили на сто метра. Кучият му Зевсов син така и не се обърна.
Един от лешоядите на едно полуизсъхнало ниско дърво до свещения Ксант запляска с криле и се издигна в небето, закръжи над пустеещото сега бивше бойно поле, но орловият му поглед го увери, че не е останало нищо — нито дори пепелищата от погребалните клади, където обикновено можеше да се намери обяд.
Птицата полетя на юг. Закръжи на сто метра над двата живи коня и хората — единствените сухоземни същества, които можеха да открият зорките му очи — и без да губи надежда, реши да ги последва.
Далеч долу бялата кобила и ездачката й останаха на място, докато черният жребец и яздещият го мъж бавно продължаваха на юг. Лешоядът гледаше и чуваше, но не обръщаше внимание на неприятните шумове, които издаваше изостаналият човек. После бялата кобила внезапно се втурна в галоп, за да настигне жребеца.