Знаеше, че трябва да се маха — войниксите и калибаните нахлуваха по древните тесни улици като вода в пробит кораб, — но и знаеше защо все още остава тук.
Хвърленият камък едва не му отнесе главата. Спаси го радарът на бойния костюм — регистрира невидимия в здрача предмет, пое контрол върху раницата, претърколи безпомощния Деймън презглава и го стабилизира само на метри над настилката на Храмовия хълм.
Той се изправи, активира цялата си бойна броня и вдигна енергийната карабина. Всички сензори на костюма и човешките му сетива му казваха, че едрата, не съвсем човешка фигура, която стоеше в черните очертания на входа на Купола на скалата, не е обикновен калибан.
— Деймъннннннн — изстена нещото.
Деймън приближи с вдигнато оръжие, като пренебрегна настояването на прицелващата система на костюма му да стреля; мъчеше се да овладее дишането и емоциите си.
— Деймъннннннн — отново въздъхна едрата, подобна на амфибия фигура при входа. — Май не си Го разбрал, смяташ, че този Калибан се мъчи и тревожи много, искаш ли го наранен?
— Искам го мъртъв — изкрещя Деймън. Тялото му трепереше от стария свиреп гняв. Чуваше дращенето и шляпането на хилядите войникси и калибани, събиращи се под Храмовия хълм. — Излез и се бий, Калибане.
Сянката се разсмя.
— Май това са човешките мечти, че понякога злото трябва да се поправи, както брадавиците падат и болните места се излекуват от гнойта, налииии?
— Излез и се бий.
— Помисли, ще остави ли той пушката си и ще срещне ли последователя Му в честен бой, ръка и нокът срещу ръка и нокът?
Деймън се поколеба. Знаеше, че няма да има честна борба. След десет секунди на Храмовия хълм щеше да има поне хиляда войникси и калибани. Вече чуваше драскането и бързите им стъпки по площада на Западната стена. Вдигна карабината, превключи прицелването на автоматичен режим и чу потвърждението на целта в слушалките си.
— Мисля, Деймънннннн няма да стреля, неее — изстена Калибан от сенките на Купола на скалата. — Кой обича Калибан и господаря му Сетебос прекалено много, за да спусне — о! о! — завесата завинаги над техния свят, налиии? Неее? Деймън трябва да изчака друг път, да остави вятъра да издуха пепелта, да срещне дома на смъртта в движение и…
Деймън стреля. После стреля отново.
Войникси скочиха на стените на Храмовия хълм пред него. Калибани се носеха по стъпалата на Хълма отзад. Над Ерусалим вече бе паднал мрак — дори светлината на синия лъч, която бе винаги тук през последните хиляда четиристотин двадесет и една години, бе изчезнала. Чудовищата отново владееха града.
Нямаше нужда да поглежда през инфрачервения мерник на карабината. Знаеше, че не е улучил. Калибан се бе телепортирал. Щеше да му се наложи да се изправи срещу създанието някой друг ден или нощ, в много по-неблагоприятна ситуация от днешната.
Колкото и да бе странно, дълбоко в сърцето си Деймън тайно се радваше на тази мисъл.
Войниксите и калибаните се хвърлиха едновременно през древните камъни към него.
Миг преди да го докопат, Деймън се прехвърли в Ардис.
91.
Седем и половина месеца след Падането на Илион:
Алис и Юлисис — приятелите му го наричаха Сам — казаха на родителите си, че отиват до автокино „Край езерото“ да гледат двойната прожекция на „Да убиеш присмехулник“ и „Доктор Но“. Беше октомври и „Край езерото“ бе единственото все още работещо автокино, тъй като предлагаше преносими нагреватели и тонколони за колите и обикновено — или поне през четирите месеца, откакто Сам имаше книжка — мястото бе достатъчно за удовлетворяването на страстта им. Но тази нощ, тази специална нощ те поеха през готовите за жътва царевични полета до едно закътано местенце в края на отдалечена дълга поляна.
— Ами ако мама или татко попитат за какво се разказва във филмите? — попита Алис. Тази вечер носеше обичайната бяла блуза, наметнат на раменете светлокафяв суичър, тъмна пола, дълги чорапи и доста официални обувки за кино. Косата й бе стегната в конска опашка.
— Знаеш „Да убиеш присмехулник“ от книгата. Просто им кажи, че Грегъри Пек е изиграл чудесно ролята на Атис Финч.
— Той ли играе Атис Финч?
— Че кой друг? — каза Сам. — Негърът ли?
— Ами другият филм?
— Шпионски филм за някакъв англичанин… май се казваше Джеймс Бонд. Президентът харесва книгата и филмът е направен по нея. Просто казваш на татко ти, че е бил страхотен, пълен с пукотевици и такива неща.
Сам паркира колата на баща си — шевролет „Бел Еър“, модел 1967 — в края на поляната, оттатък развалините и с изглед към езерото. Бяха подминали „Край езерото“ и бяха заобиколили големия вир, която оправдаваше името на автокиното. Далеч на отсрещния бряг Сам различаваше малкия бял правоъгълник на екрана и сиянието на светлините на малкото им градче в смръщеното октомврийско небе. Едно време, може би по време на Депресията, в края на поляната бе имало ферма, но къщата вече я нямаше — бяха останали само покритите с растителност основи и дърветата, които бележеха входа към двора. С приближаването на Вси светии ставаше все по-мразовито.