— Както и да е, ние ще сме там и моравеките ще осигурят транспорт до домовете на тези… чужденци — Този път използва правилната дума „варвари“, макар че очевидно търсеше някаква друга.
— Благодаря — каза Хектор. — Тразимеде, ако хората от твоя народ са там — от Пелопонес, от многото малки острови като Одисеевата Итака, от Атика и Беотия, от Молоси и Обеста, от Халкидика и Тракия, от всички останали области, които вие гърците наричате родина, тогава какво ще сторите? Всички те ще бъдат струпани накуп, но без градове, без волове, без домове и подслон.
Тразимед кимна.
— Благородни Хекторе, планът ни предвижда незабавно да пратим пет кораба обратно до Нови Илион и да съобщим за успеха ни. Другите ще останат с освободените от синия лъч в Делфи, ще организират безопасното пътуване на семействата обратно до родните им земи и ще намерят начин да изхранят и да дадат подслон на всички, докато не се установи ред.
— Това може да продължи години — каза Деифоб. Братът на Хектор от самото начало не беше привърженик на експедицията до Делфи.
— Може да продължи години — съгласи се Тразимед. — Но какво друго ни остава, освен да се опитаме да освободим нашите жени, майки, деди, деца, роби и слуги? Това е наш дълг.
— Ардисецът може да се прехвърли там за минута и да ги освободи за две — разнесе се нечий сърдит глас от една от скамейките. Агамемнон.
Боуман отново пристъпи в центъра.
— Благородни Хекторе, царю Агамемнон, уважаеми знатни членове на този Съвет. Наистина можем да направим това, което казва Агамемнон. А някой ден и вие ще можете да се прехвърляте… не свободно като нас, ардисците, а през определени места, наречени факс възли. Тук наблизо няма такъв възел, но ще намерите един или повече в Гърция. Но аз се отклонявам… можем да се прехвърлим до Делфи и да освободим гърците ако не за минути, то за часове и дни, но ще ме разберете, когато казвам, че това не е наша работа. Те са ваши хора. Тяхното бъдеще е ваша грижа. Преди няколко месеца освободихме само девет хиляди и няколко души от собствените ни хора от друг син лъч. И макар да сме благодарни за новото попълнение, откриваме, че ни е трудно да се грижим дори за толкова малко хора, без да сме обмислили всичко предварително. Светът е пълен с прекалено много войникси и калибани, да не споменавам динозаврите, форусракоидите и другите странни неща, с които ще се сблъскате, след като напуснете сигурния Нови Илион. Ние и съюзниците ни моравеки ще ви помогнем с разселването на представителите на останалите народи, ако има такива в синия лъч, но бъдещето на говорещите гръцки трябва да остане във ваши ръце.
Кратката реч, макар и с варварска граматика и синтаксис, бе достатъчно въздействаща, за да спечели на високия ардисец бурни аплодисменти. Елена също му ръкопляска. Поиска й се да се срещне с него. Насаме.
Хектор пристъпи в центъра и огледа всички присъстващи.
— Сега призовавам към гласуване. По правилото за обикновеното мнозинство. Който е съгласен Тразимед и доброволците му да тръгнат за Делфи при следващия попътен вятър и течение, да вдигне юмрук. Който е против, да не вдига ръка.
На заседанието на Общия съвет присъстваха малко повече от сто души. Елена преброи седемдесет и пет вдигнати юмрука — включително своя собствен — и само дванадесет ръце долу, сред които на Деифоб и, незнайно защо, на Андромаха.
Последваха бурни овации и когато глашатаите оповестиха резултата на десетките хиляди, събрали се на централния площад и пазара, радостни викове отекнаха от новопостроените, но ниски стени на Нови Илион.
Когато излязоха на терасата, Хектор дойде при нея и след няколкото думи за изстуденото вино каза:
— Страшно много ми се иска да тръгна, Елена. Не мога да понеса мисълта, че експедицията ще замине без мен.
„А, значи това е причината Андромаха да не гласува“ — помисли си тя.
— Не можеш да тръгнеш, Хекторе. Градът има нужда от теб.
— Ами! — каза Хектор, изгълта остатъка от виното си и стовари чашата си върху един от блоковете, които все още не бяха поставени по местата им. — Нищо не заплашва града. За дванайсет месеца не сме виждали други хора. За това време възстановихме стените, но нямаше нужда да си правим труда. Просто няма други хора. Или поне не и в тази част на обширната земя.
— Това е още една причина да останеш да наглеждаш народа си — каза Елена и леко се усмихна. — Да ни пазиш от динозаврите и форусракоидите, за които ни говори нашият висок ардисец.