— Със сигурност така изглежда — каза Мойра. — И пише книга, доколкото разбрах.
— Да — потвърди Манмът. Като че ли изгуби нишката на мисълта си.
— Е, успех тогава — каза Мойра и му подаде ръка. — Предай поздравите ми на премиер интегратор Астейг/Че, когато го видиш. Кажи му, че много ми хареса срещата ни на чай в Тадж.
После тръгна към гората на север.
— Мойра — повика я Манмът.
Тя спря и се обърна.
— Ще дойдеш ли на постановката довечера?
— Да, мисля да дойда.
— Ще се видим ли?
— Не съм сигурна. Но аз ще те видя — отвърна младата жена и продължи към дърветата.
94.
Седем години и пет месеца след Падането на Илион:
Казвам се доктор Томас Хокънбери, за приятелите Хокънбуш. Вече не са останали живи хора, които да ме наричат така. Приятелите, които навремето ме наричаха по този начин — Хокънбуш е прякорът ми от студентските години в колежа Уобаш, — отдавна са станали на прах на този свят, в който по принцип толкова много неща са станали на прах.
Живях петдесет и няколко години на онази добра първа земя, след което ми бяха подарени малко повече от дванайсет години втори живот — в Илион, на Олимп, Марс — макар да не знаех, че е Марс, до последните ми дни там. Сега пак съм тук. У дома. Отново на добрата стара Земя.
Имам много за разказване. Лошото е, че изгубих всички записи от последните си дванадесет години като схоластик и учен — словесните камъни с описанието на Троянската война, които предавах на моята муза всеки ден, личните ми записки, дори моравекското записващо устройство, с което описвах последните дни на Зевс и Олимп. Изгубих всичко.
Няма значение. Спомням си всичко. Всяко лице. Всеки мъж и жена, бог и моравек. Всяко име.
Познавачите казват, че едно от най-великолепните неща в Омировата „Илиада“ е, че никой в нея не умира безименен. Всички мъже, всички брутални герои падат тежко. И когато падат, падат наистина тежко, както казваше друг учен — тук го перифразирам, — рухват с всичките си оръжия, доспехи и имущество, следвани от добитък, жени и роби. И от имената си. Никой в Омировата „Илиада“ не умира безименен или без тежест.
Щом ще разказвам своята история, и аз ще се опитам да сторя същото.
Но откъде да започна?
Ако ще бъда хорът в историята — независимо дали го искам, или не — тогава мога да започна откъдето си реша. Е, тогава решавам като за начало да ви кажа къде живея.
Наслаждавах се на месеците с Елена в Нови Илион, докато градът се възстановяваше. Гърците помагаха след споразумението с Хектор, че в замяна троянците ще им помогнат в построяването на кораби, след като издигнат отново градските стени. След като градът заживее отново.
Той никога не е умирал. Нали разбирате, Илион — Троя — с неговите хора… Хектор, Елена, Андромаха, Приам, Касандра, Деифоб, Парис… по дяволите, дори с оная кучка Хипсипила. Някои от тях умряха, някои оцеляха. Щом живееха те, живееше и градът. Вергилий го е разбирал.
Така че не мога да бъда вашият Омир. Не мога да бъда дори Вергилий, разказващ историята от момента на падането на Троя… Оттогава не е минало достатъчно време, за да стане събитието история, макар и да чувам, че нещата май се променят. Ще наблюдавам и ще слушам, докато съм жив.
Но сега живея тук. В Ардис Таун.
Не в Ардис. Голямата къща отново е издигната на широката поляна горе, на около два километра от стария факс павилион, горе-долу на мястото, където някога се е издигал Ардис Хол. Там живее Ада със семейството си. Но мястото вече не се нарича Ардис, а Ардис Таун.
Според последното данъчно преброяване, направено само преди пет месеца, сега в Ардис Таун има над 28 000 души. Градчето е плъзнало нагоре по хълма, пръснало се е около новия дом на Ада, или Дома Ардис, но основната му част е долу, покрай пътя от факс павилиона до реката. Тук се намират водениците и работилниците, тук е истинският пазар, миризливите работилници на кожарите, печатниците и книжарниците, прекалено многото барове и бардаци, двете синагоги и една църква, която най-добре може да се опише като Първата църква на хаоса, няколкото добри ресторанта, кланиците — които вонят почти колкото кожарските работилници, — библиотеката, за чието създаване помогнах, училището, макар повечето деца все още да живеят в или около Дома Ардис. Повечето ученици в Ардис Таун са възрастни — учат се да четат и пишат.
Около половината от жителите са гърци, другата половина — евреи. Имат склонност да живеят заедно. Обикновено.