Евреите имат предимството да са напълно функционални — тоест могат да се прехвърлят свободно по факса където си поискат и когато им скимне. Аз също го мога — не да се прехвърлям по факса, а да се телепортирам. Разбирате ли, това ми е вградено в моята ДНК, записано от онзи или Онзи, който ме е проектирал. В последно време обаче не го правя. Предпочитам по-бавния начин на придвижване.
Помагам на Манмът с неговия проект „Намери Уил“ поне веднъж седмично, стига да мога. Вече сте чували за това. Не мисля, че ще намери своя Уил, и подозирам, че и той смята така. Станало му е нещо като хоби — на него и на Орфу от Йо — и им помагам в същия дух — какво пък, по дяволите. Никой — предполагам, дори и Манмът — не вярва, че Просперо, Мойра, Ариел, която и да било от Силите, които съществуват… дори онзи Мълчалив, за когото сме чували толкова много… няма да позволи на нашия дребен моравек да намери и възстанови костите и ДНК на Уилям Шекспир. Не ги обвинявам, че се чувстват заплашени.
О, тази вечер в Ардис има постановка. Знаете и за това. Мнозина от жителите ще идем горе да я видим, макар да признавам, че хълмът е стръмен, пътят и стълбите — прашни и че ще ми се наложи да платя пет пенса, за да се кача на една от парните коли на фирмата на Хана. Поне проклетите машини да не бяха толкова шумни…
Като стана дума за търсенето на някого, било то успешно или не, май не съм ви казвал как намерих стария си приятел Кийт Найтенхелзър.
Последния път видях приятеля си с някакво праисторическо индианско племе в пустошта, която някога — да кажем, три хилядолетия по-късно — щеше да се нарича Индиана. За него мястото беше същински ад. Чувствах се виновен, че съм го пратил там. Идеята беше да го държа на безопасно място по време на войната между героите и боговете, но когато се върнах да го потърся, индианците бяха изчезнали. Найтенхелзър също.
Патрокъл — ужасно вбесеният Патрокъл — също скиташе някъде там. Подозирах, че Найтенхелзър не е оцелял.
Все пак преди три и половина месеца се телепортирах в Делфи, когато Тразимед, Хектор и останалите спряха синия лъч. И я гледай! Към осмия час, откакто зашеметените хора, предимно гърци, започнаха да излизат от малката сграда — приличаше ми на старата циркова постановка, в която от мъничка кола слизат петдесет клоуна — се появи и приятелят ми Найтенхелзър. (Винаги се обръщахме един към друг с фамилните си имена.)
Та двамата с Найтенхелзър купихме къщата, където в момента седя и пиша. Партньори сме. (Моля да ме разберете — бизнес партньори — и добри приятели, но не и партньори в онзи странен смисъл на думата, в който се използваше през XXI век, когато станеше дума за двама мъже. Искам да кажа, че не съм се прехвърлил от Елена Троянска на Найтенхелзър Ардиски. Имам си проблеми, но не точно в това отношение.)
Чудя се какво ли би казала Елена за нашата таверна. Нарича се „Домби и син“ — името го предложи Найтенхелзър, за моя вкус то е прекалено превзето — и за въртенето й се иска здрава работа. Доста чиста е в сравнение с останалите заведения, наредени по брега на реката като висящи от стар покрив фирми. Барманките ни са барманки, но не и курви (или поне не тук или в работното си време). Бирата е най-добрата, която може да се намери — Хана, която била първият милионер на новата ера, доколкото разбирам, притежава и пивоварната наред с останалите си фирми. Явно ферментацията е нещо, което е научила, докато е учила скулптура и металургия. Не ме питайте как е станало.
Сега разбирате ли защо не ми се иска да разказвам тази епична история? Просто не мога да следвам една линия. Непрекъснато се отклонявам нанякъде.
Може би някой ден ще доведа Елена и ще я попитам какво мисли за това място.
Носят се слухове, че си отрязала косата, облякла се като момче и заминала за Делфи с Хектор и Тразимед. Двамата ходели подире й като кучета след кокал. (Още една причина да не ми се иска да разказвам епичната история — никога не ме е бивало с метафорите и сравненията. Както каза веднъж Найтенхелзър, аз съм тропически предизвикан. Карай.)
Слухове, как ли пък не. Зная, че Елена участва в делфийската експедиция. Нали я видях. Късата коса и слънчевият загар й отиват. И то много. Не е точно моята Елена, но пък изглежда цветуща и изключително красива.
Мога да ви разкажа още за кръчмата или за Ардис Таун — как изглежда политиката, когато е в зародиш (безполезна и миризлива като пеленаче), или какви са хората тук — гърци и евреи, функционални и нефункционални, вярващи и циници… но всичко това не е част от историята.