Освен това, както ще открия по-нататък, аз не съм истинският разказвач. Не съм избраният Бард. Зная, че това в момента ви изглежда безсмислено. Изчакайте малко и ще разберете какво имам предвид.
Последните осемнадесет години не бяха леки за мен. Особено първите единадесет. Психически и емоционално се чувствам толкова изподраскан и очукан, колкото е физическата коруба на Орфу от Йо. (През повечето време той живее горе на хълма. И него ще видите малко по-късно. Довечера ще играе, но всеки следобед има среща с децата. Точно това ми подсказа, че дори всичките ми години като учен и схоластик не са ме направили избрания, който да разкаже тази история, когато й дойде времето.)
Да, последните осемнадесет години и особено първите единадесет бяха наистина трудни, но все пак се чувствам обогатен от тях. Надявам се и с вас да е така, когато чуете историята. Ако не стане, вината не е моя — абдикирам от разказването, макар спомените ми да са достъпни за всеки, който пожелае да се порови в тях.
Извинете. Трябва да тръгвам. Идват вечерните посетители — дневната смяна в кожарските работилници току-що е приключила, нали ги надушвате? Една от барманките е болна, а другата наскоро пристана на един от младите атиняни, който избра да дойде тук след Делфи, и… такова… имам недостиг на работна ръка. Барманът за вечерната смяна ще дойде след четиридесет и пет минути, но дотогава най-добре сам да наливам бирата и да режа печеното телешко за сандвичите.
Казвам се доктор Томас Хокънбери, макар че се чудя защо съм доктор. И една инжекция не мога да направя.
Извинете. Хуморът никога не ми е бил силната страна, като изключим някои литературни каламбури и префърцнени шеги.
Ще се видим на следобедното разказване, преди постановката.
95.
Седем години и пет месеца след Падането на Илион:
В деня на постановката Харман имаше работа в Сухата долина. След обяда облече бойния костюм и термокожата, взе енергийна карабина от оръжейната в Дома Ардис и се прехвърли там.
Разкопаването на стазисния купол на постчовеците вървеше добре. Докато вървеше между огромните земекопни машини и се пазеше от реактивната струя на транспортния стършел, който откарваше находките на север, Харман трудно можеше да повярва, че преди осем и половина години бе идвал в същата тази долина с младата Ада, невероятно младата Хана и дундестото момче-мъж Деймън в търсене на следи за Скитницата-еврейка — мистериозната жена, която, както се оказа, се казваше Сави.
Всъщност част от синия стазисен купол бе погребана точно под канарата, върху която Сави бе надраскала следите, които ги отведоха до дома й в Антарктида. Още тогава бе знаела, че Харман е единственият старостилен човек на Земята, който е в състояние да ги разчете.
Разкопките се ръководеха от Рейман и Алкиной. Справяха се добре с работата си. Харман прегледа с тях списъка, за да се увери, че знаят кое в коя общност трябва да отиде. Многобройните енергийни оръжия бяха за Хъджис Таун и Чом, термокожите отиваха в Белинбад, тракторите бяха обещани на Имението Ломан, а Нови Илион имаше сериозна поръчка за по-старите иглени пушки.
Усмихна се. След още десет години троянците и гърците щяха да използват същите технологии като старостилните човеци, дори и факс павилионите. Делфийската група вече бе открила възела при Олимпия — древния град, където са се провеждали Игрите.
„Какво пък — помисли си той. — Единственото решение е да продължаваме да ги изпреварваме. В технологии и във всичко останало“.
Време бе да се връща. Но преди това трябваше да се отбие на още едно място. Ръкува се с Алкиной и Рейман и се прехвърли.
Върна се в Голдън Гейт при Мачу Пикчу, където преди седем и половина години бе получил втори живот. Прехвърли се не на самия Мост, а на хребета при руините на Мачу Пикчу. Никога не му омръзваше да съзерцава древните постройки и зелените жилищни сфери, които едва се виждаха от това разстояние. Но не беше тук само от сантименталност.
Имаше среща.
Гледаше как ранните следобедни облаци се носят нагоре по долината откъм водопада. За момент слънчевата светлина се превърна в златна мъгла, която наполовина скри руините на Мачу Пикчу и те заприличаха на едва зърнат каменен мост оттатък стария Голдън Гейт. Накъдето и да погледнеше, животът побеждаваше хаоса и ентропията — тревата по склоновете, балдахинът от дървета в забулената в мъгла долина, кондорите, реещи се бавно в топлите въздушни течения, петната мъх по въжетата на самия Мост, дори ръждивите лишеи по скалите до него.
Сякаш за да го откъсне от мислите му за живота, в небето профуча съвсем изкуствен космически кораб и дългата му инверсионна следа бавно се разтвори във въздушните потоци високо над Андите. Преди да успее да определи модела на кораба, блестящата точица изчезна зад северния хоризонт оттатък руините, следвана от три звукови удара. Беше прекалено голям и прекалено бърз, за да е някой от стършелите от Сухата долина. Запита се дали Деймън не се връща от някоя съвместните си експедиции с моравеките, които следяха и записваха намаляващите квантови вълнения между Земята и Марс.