Тя обърна гръб на спящия Кронид, излезе от Одисеевия дом — защото никой, даже царицата на боговете не можеше да се телепортира през силовото поле, с което ги беше скрил Зевс — мина през воднистата енергийна стена като новородено през околоплоден мехур и триумфално се телепортира при Троя.
11.
Хокънбери не познаваше никой от моравеките, които го посрещнаха в синия балон в кратера Стикни на луната Фобос. Отначало, когато силовото поле се изключи и го остави на милостта на стихиите, той се паникьоса и затаи дъх за няколко секунди, защото продължаваше да си мисли, че е във вакуум, но после усети въздушното налягане и приятната температура и жадно си пое дъх, докато дребничкият Манмът го запознаваше с по-високите моравеки, дошли като официална делегация. Даже беше смущаващо. Европеецът си тръгна и Хокънбери остана сам с тези странни органични машини.
— Добре дошъл, доктор Хокънбери — поздрави го най-близкият от петимата моравеки пред него. — Надявам се, че полетът ви от Марс е бил спокоен.
За миг на Хокънбери почти му се пригади от обръщението „доктор“. Отдавна… не, никога през втория му живот не го бяха наричали така, освен неговия приятел схоластика Найтенхелзър, който шеговито бе използвал тая титла веднъж-дваж през последните десет години.
— Благодаря, да… искам да кажа… съжалявам, не успях да запомня имената на всички ви — отвърна той. — Извинявам се. Бях се… разсеял. — „Мислих си, че ще умра, когато седалката ме изостави“.
Ниският моравек кимна.
— Не се съмнявам. В този балон е доста оживено и атмосферата пренася шума, естествено.
Така си и беше. Грамадният син балон, който покриваше най-малко два-три акра — никога не го бе бивало да преценява размери и разстояния, недостатък, който според него се дължеше на това, че не е спортувал — беше пълен с кранове, машини, по-големи от повечето сгради в Блумингтън, щата Индиана, където някога бе живял, пулсиращи органични сфери, които приличаха на желета, грамадни колкото тенискортове, стотици моравеки, всички заети с една или друга задача, и летящи глобуси, хвърлящи светлина и изстрелващи лазерни лъчи, които режеха, запояваха, топяха и така нататък. Единственото, което му се струваше поне далечно познато в огромното пространство, макар и напълно нелепо, беше една кръгла палисандрова маса, поставена на десетина метра от него. Около нея бяха наредени шест столчета с различна височина.
— Казвам се Астейг/Че — представи се дребният моравек. — Аз съм европеец като вашия приятел Манмът.
— Европеец ли? — глупаво повтори Хокънбери. Веднъж бе ходил във Франция на почивка и веднъж — в Атина на конференция по класическа филология, и въпреки че хората там бяха… различни… изобщо не приличаха на тоя Астейг/Че: по-висок от Манмът, поне метър и двайсет, и по-хуманоиден, особено около ръцете, но въпреки това покрит със същия пластмасово-металически материал, макар и почти блестящ, лъскавожълт. Моравекът му напомняше за лъскавия жълт дъждобран, който беше имал и много бе обичал като малък.
— От Европа — без никакъв намек за нетърпение поясни Астейг/Че. — Ледената водна луна на Юпитер. Родината на Манмът. И моята.
— Разбира се — отвърна Хокънбери. Беше се изчервил и знаеше, че това го кара да се черви още повече. — Извинете. Разбира се. Знам, че Манмът е от някоя луна. Извинете.
— Титлата ми… въпреки че „титла“ е прекалено официална и показна дума, навярно „служебна функция“ е по-точен превод — продължи Астейг/Че, — е премиер интегратор на Консорциума на Петте луни.
Бившият схоластик леко се поклони, разбрал, че се намира пред политик. Или поне висш бюрократ. Нямаше представа за кои други четири луни може да става дума. Беше чувал за Европа в предишния си живот и като че ли си спомняше, че в края на XX и началото на XXI век през няколко седмици откриваха поредната луна на Юпитер — или поне така му се струваше, — но имената му убягваха. Или пък не бяха имали имена преди неговата смърт, просто не си спомняше. Освен това винаги бе предпочитал гръцкия пред латинския и смяташе, че най-голямата планета в слънчевата система би трябвало да се казва Зевс, а не Юпитер… макар че при сегашните обстоятелства това можеше да се окаже смущаващо.
— Позволете да ви представя колегите си — продължи Астейг/Че.
Гласът на моравека му напомняше за някого и най-после разбра за кого — за киноактьора Джеймс Мейсън.
— Високият господин отдясно е генерал Бех бин Адее, командир на контингента бойни моравеки от Астероидния пояс.