Оттатък площада имаше дюкян за вино и сирене, на слънчевата уличка бяха изнесени груби маси и Менелай наруши поста си — плати с троянските златни монети, които бе имал предвидливостта да вземе от сандъка на Агамемнон, докато се обличаше. Остана там няколко часа, като сегиз-тогиз подхвърляше по някоя триъгълна пара на гостилничаря, та да не мърмори, и слушаше брътвежите и клюките на тълпите по площада и гражданите на съседните пейки.
— Тук ли е днес нейно благородие? — попита другарката си една дъртофелница.
— Още от сутринта я няма. Моята Феба ми рече, че нейна милост офейкала призори, да, ала не да почете кокалите на мъжлето си, не.
— Къде тогаз? — изкудкудяка по-беззъбата от двете вещици — и двете бавно дъвчеха по парче сирене. Беше се навела, сякаш в очакване на шепот, ала другата, не по-малко глуха от нея, почти извика:
— Разправят, че оня дърт пръч Приам настоявал нейно еленство, каквато си е сифилистична развратна чужденка, да се омъжи за другия му син, не някой от цялата сюрия Приамови копелета, човек камък не мож хвърли, без да улучи някое Приамово копеле, а оня дебел глупав законен син Деифоб, и то да се оженят до два дни след изгарянето на Парис.
— Значи скоро?
— Скоро, да. Сигурно днеска. Деифоб чака своя ред на опашката да опъне курвето още от оная седмица, когато Парис домъкна увисналия й гъз, боговете да го прокълнат, и сигур точно сега извършва Дионисовите, ако не и брачните обреди, сестро.
Дъртофелниците продължиха да дъвчат парчетата хляб и сирене.
Менелай стана и тръгна по улицата. Носеше копието в лявата си ръка, а с дясната стискаше меча си.
„Деифоб ли? Къде живее Деифоб?“
Преди да започне войната с боговете беше по-лесно. Всички Приамови неженени синове и дъщери, някои вече петдесетинагодишни, живееха в грамадния дворец в центъра на града — ахейците бяха предвидили първо да избият всички там, след като проникнат през троянските стени — ала оная щастлива бомба през първия ден на новата война беше пръснала князете и сестрите им по също толкова разкошни жилища из целия огромен град.
Ето защо един час след като напусна гостилницата, Менелай продължаваше да крачи по оживените улици — и видя амазонката Пентезилея и нейните дванайсет жени-воини.
Хубостта на амазонската царица толкова го смая, че за малко не седна на покрития с конски изпражнения калдъръм. Зевсе, каква крехка красота, скрита под такива великолепни лъскави доспехи! Какви очи! Менелай, който никога не беше воювал нито срещу, нито рамо до рамо с амазонското племе, не бе виждал такова нещо.
Сякаш в пророчески транс, той се заклатушка след процесията и последва тълпите и амазонките към двореца на Парис. Там гостенките бяха посрещнати от Деифоб, от чиято свита Елена отсъстваше, следователно двете дъртофелници бяха сбъркали. Поне за сегашното й местонахождение.
След като позяпа входа, в който се скри Пентезилея, като влюбено овчарче, Атридът най-после се откъсна от унеса си и пак се заскита по улиците. Наближаваше пладне. Менелай знаеше, че няма много време — Агамемнон се готвеше да започне въстанието срещу Ахил по обед и до залез-слънце да приключи с битките — и за пръв път осъзна колко огромен град е Илион. Каква вероятност имаше да се натъкне на Елена навреме, за да изпълни целта си? Почти никаква, разбираше Менелай, тъй като при първия боен вик сред аргивските редици исполинските Скейски порти щяха да се затворят и стражата на стените щеше да се удвои. Щеше да попадне в капан.
Запъти се към Скейските порти, изпълнен с трикратното отвращение на своя провал, ненавист и любов; почти тичаше, наполовина доволен, че не я е намерил, и тъжен, че не я е намерил и убил… и се натъкна на нещо като бунт край Портите.
Погледа известно време, поразпита един-друг, не можеше да се откъсне от зрелището, въпреки че нещата започваха да стават опасни.
Изглежда, троянките някак си се бяха вдъхновили от появата на Пентезилея и нейните дузина амазонки, които сега навярно спяха на най-меките Приамови ложета, и от временния дворец беше изтекла вестта за клетвата на амазонската царица да убие Ахил — и Аякс, ако й остане време, както и всеки друг ахейски вожд, който й се изпречи на пътя. Е, това бе раздвижило нещо заспало, но определеноне и забравено у троянките (за разлика от няколкото оцелели Троянки) и те се бяха втурнали на улицата, при стените, по самите укрепления, а обърканите стражи бяха отстъпили пред своите крещящи съпруги, щерки, сестри и майки.