Бебето, което вече бъбреше думички и щапукаше на воля, позна леля си Касандра след всички тия месеци, почти половината от краткия му живот, и се втурна насреща й с разперени ръчички.
Пророчицата го прегърна, заплака и трите Троянки и двете робини — дойката и лесбоската убийца — почти два часа приказваха и си играха с момченцето, а после, след като го сложиха да поспи, продължиха да разговарят.
— Виждаш защо не бива повече да изричаш тия думи — тихо каза Андромаха. — Ако ги чуе невярно ухо, ако което и да е друго ухо, освен нашето, чуе тая скрита истина, Скамандър ще загине точно както предсказа ти — хвърлен от най-високото място на стените, с пръснат по скалите мозък.
Лицето на Касандра беше по-бледо от обикновено и тя пак се разплака.
— Ще се науча да си държа езика зад зъбите даже когато нямам власт над него — накрая рече младата жена. — За това ще се погрижи твоята зорка робиня. — И кимна към безизразната Хипсипила.
Тогава чуха растящия смут и крясъците на жените от недалечната стена и градския площад и излязоха навън със забулени лица да видят какво става.
По време на речта на Хиподамия Елена на няколко пъти се изкушаваше да я прекъсне. И накрая със закъснение разбра — след като стотиците жени се пръснаха по домовете си в търсене на доспехи и оръжие, притичвайки насам-натам като рояк истерични пчели — че Касандра има право. Теано, тяхната някогашна другарка, първожрицата от все още тачения храм на Атина, щеше да спре това безумие. Със силния си, школуван в храма глас щеше да изреве „Каква глупост!“ и да привлече вниманието на множеството, за да отрезви жените с думите си. Теано щеше да обясни, че тая Пентезилея, която още не беше сторила нищо за Троя, освен да даде обещания на нейния престарял цар и да заспи, е дъщеря на бога на войната. Можеше ли някоя от жените, които пищяха на градския площад, да се похвали, че Арес е неин баща?
Нещо повече, Теано щеше да отбележи пред внезапно стихналата навалица, убедена беше Елена, че гърците не са воювали близо десет години, наравно и понякога надвивайки герои като Хектор, та да се огънат пред необучена паплач. „Освен ако случайно скришом не сте се научили да яздите коне, да управлявате колесници, да хвърляте копия на половин левга, да отблъсквате с щит мощни атаки с меч и да сте готови да отделяте крещящите глави на мъжете от яките им тела, вървете си вкъщи — Теано щеше да им каже всичко това, сигурна бе Елена — сменете копието с вретено и оставете съпрузите си да ни пазят и да определят изхода от тяхната си мъжка война“. И тълпата щеше да се пръсне.
Ала Теано я нямаше. Както не съвсем деликатно се беше изразила Елена, Теано бе мъртва като оная работа на Парис.
И сега тълпите полувъоръжени жени отиваха на война, насочваха се към Дупката, към подножието на Олимп, убедени, че ще убият Ахил още преди амазонката Пентезилея да се събуди от дрямката си. Хиподамия късно се втурна през Скейските порти, нахлузила накриво доспехите си — изглеждаше като излязла от някоя древна епоха, може би от Войната с кентаврите — бронзовият й нагръдник не беше завързан както трябва и се блъскаше в едрите й гърди. Подстрекателката бе изгубила контрол над множеството, но подобно на всички политици, бързаше — неуспешно — да оглави парада.
Елена, Андромаха и Касандра, заедно с робинята убийца Хипсипила, която пазеше пророчицата, се целунаха за сбогом и Елена си тръгна — знаеше, че Приам иска да уреди брака й с тлъстия Деифоб до залез-слънце.
На връщане към двореца, в който бяха живели с Парис, се отби в храма на Атина. Той пустееше естествено — напоследък малцина открито почитаха богинята, за която твърдяха, че е убила Астианакс и е хвърлила света на смъртните във война с олимпийците — и Елена влезе в тъмната, ухаеща на тамян сграда, и погледна грамадната златна статуя на богинята.
— Елена.
За миг Елена Троянска беше сигурна, че богинята е проговорила с гласа на бившия й мъж. После бавно се обърна.
— Елена.
Менелай стоеше на няма и три метра от нея, широко разкрачен, със здраво стъпили на тъмния мраморен под сандали. Даже на мъждукащата светлина на оброчните свещи Елена виждаше рижата му брада, намръщеното му лице, меча в десницата му и някакъв шлем с глигански бивни, който държеше в лявата си ръка.
— Елена.
Това сякаш бе единствената дума, която царят рогоносец и воин можеше да произнесе, преди да възтържествува в своето отмъщение.
Елена си помисли дали да не се опита да избяга и разбра, че няма полза. Нямаше да успее да мине покрай Менелай — мъжът й беше един от най-бързоногите в цял Лакедемон. Винаги се бяха шегували, че когато имат син, той ще е прекалено бърз и няма да могат да го хващат, за да го напляскат. Така и не им се роди син.