Когато пристигат Ахил, Одисей, Диомед, Нестор, Хромий, Малкия Аякс, Антилох и другите, четирийсетина жени вече са мъртви или умират, няколко надават предсмъртни викове, паднали на напоената с кръв и без това червена пръст, а останалите бягат обратно към Дупката.
— Какво беше това, в името на Хадес? — задъхано пита Одисей, когато стига при Големия Аякс и обикаля сред телата, пръснати във всички изящни и жалки — ала отлично познати му — пози на насилствената смърт.
Теламоновият син се ухилва. Лицето му е опръскано с кръвта на троянките, доспехите и мечът му са червени.
— Не за пръв път убивам жени, обаче, слава на боговете, тоя път ми беше най-хубаво! — казва смъртният великан.
Тесторовият син Калхант, отличният птицегадател, докуцуква и въздиша:
— Това не е хубаво. Лошо е. Хич не е хубаво.
— Млъкни — скръцва му със зъби Ахил, заслонява очи и поглежда към Дупката, където изчезват последните жени, само за да бъдат заменени от групичка по-едри фигури. — Сега пък какво? — пита синът на Пелей и богинята Тетида. — Приличат на кентаври. Да не би старият ми приятел и наставник Хирон да е дошъл да се включи в борбата ни?
— Не са кентаври — отвръща остроокият хитроумен Одисей. — Пак са жени. На коне.
— На коне ли? — Нестор се взира напрегнато. — Не са ли с колесници?
— Яздят като легендарните конници от едно време — пояснява Диомед, който тъкмо ги вижда. Вече никой не язди коне, а само ги впряга в колесници — въпреки че преди няколко месеца Одисей и самият Диомед са избягали от среднощен набег в троянския стан на неоседлани коне.
— Амазонките — казва Ахил.
15.
Храмът на Атина. Менелай настъпва, зачервен, задъхан. Елена е на колене, пребледнялото й лице е сведено, още по-белите й гърди са голи. Той се надвесва над нея. Вдига меча си. Голият й врат изглежда тънък като тръстика. Идеално острото оръжие с лекота ще премине през кожата, плътта и костта.
Менелай спира.
— Не се колебай, съпруже — промълвява Елена със съвсем слабо треперещ глас. Атридът вижда бясно туптящия й пулс в основата на тежката й, осеяна със сини вени лява гръд и стиска дръжката с две ръце.
Ала все още не замахва.
— Проклета да си — изпъшква той. — Проклета да си.
— Да — прошепва Елена, без да вдига лице. Златният идол на Атина се извисява над двамата в ухаещия на тамян мрак.
Менелай стиска меча със страстта на удушвач. Ръцете му треперят от двойно напрежение — от една страна, се готви да обезглави жена си, докато в същото време се мъчи да се удържи.
— Защо да не те убия, путко неверна? — съска той.
— Нямаш основание, съпруже. Аз съм неверна путка. И двете с нея сме неверни. Приключи с тоя въпрос. Изпълни справедливата си смъртна присъда.
— Не ме наричай „съпруг“, проклета да си!
Елена вдига лице. Тъмните й очи са тъкмо такива, за каквито Менелай мечтае от над десет години.
— Ти си мой съпруг. Винаги си бил. Моят единствен съпруг.
В тоя миг той за малко не я убива, толкова мъчителни са тия думи. От челото и бузите му капе пот и попива в нейните прости одежди.
— Ти ме напусна — напусна ни с нашата щерка заради онова… онова… момче — накрая успява да изрече Менелай. — Заради онова конте. Заради онова лъскаво трико с пишка.
— Да — потвърждава Елена и пак свежда лице. Атридът вижда малката позната бенка на тила й, точно под косата, точно там, където ще удари острието на меча.
— Защо? — пита Менелай. Това е последното, което ще каже, преди да я убие, да й прости… или и двете.
— Заслужавам да умра — прошепва тя. — Заради греховете си към теб, към нашата щерка, към нашата страна. Ала не напуснах двореца ни в Спарта по собствена воля.
Менелай изскърцва със зъби толкова силно, че ги чува да изпращяват.
— Теб те нямаше — мълви Елена, неговата съпруга, неговата мъчителка, кучката, която го предаде, майката на неговото дете. — Все те нямаше. Беше с брат си. На лов. На война. По курви. На грабеж. Вие с Агамемнон бяхте истинската двойка — аз бях само свинята за разплод, оставена вкъщи. Когато Парис, оня мошеник, оня хитър Одисей, без Одисеевата мъдрост, ме отвлече насила, у дома нямаше съпруг, който да ме защити.
Менелай въздъхва. Мечът сякаш му шепне като жив, настоява за кръвта на кучката. В ушите му крещят толкова много гласове, че едва чува тихите й думи. Споменът за гласа й го е измъчвал в продължение на четири хиляди нощи и сега го влудява.
— Разкайвам се, но в момента това няма значение — продължава тя. — Смирено те умолявам, но в момента това няма значение. Да ти разкажа ли за стотиците пъти през последните десет години, когато вдигах меч или връзвах примка, само за да бъда спряна от слугините или Парисовите шпиони, които настояваха да помисля за нашата щерка, ако не мисля за себе си? Това похищение и дългият ми плен тук бяха дело на Афродита, съпруже, а не мое. Ала сега ти можеш да ме освободиш с един удар на славния си меч. Стори го, скъпи Менелае. Кажи на нашата рожба, че съм я обичала и още я обичам. Знай, че обичах и теб и още те обичам.