Менелай надава вик, пуска меча, който издрънчава на пода на храма, и пада на колене до жена си, разридан като дете.
Елена сваля шлема му, поставя длан на тила му и притегля лицето му към голите си гърди. Не се усмихва. Не, не се усмихва, нито се изкушава да го направи. Усеща драскането на късата му брада, сълзите му и топлината на дъха му по гърдите си, които са усещали тежестта на Парис, Хокънбери, Деифоб и други след последното докосване на Менелай. „Коварна путка, да — мисли си Елена Троянска. — Всички сме такива“. Не смята последната минута за победа. Била е готова да умре. Сега е ужасно уморена.
Менелай се изправя, ядосано избърсва сълзи и сополи от червените си мустаци, навежда се за меча си и го пъха в ножницата.
— Остави страховете си, жено. Стореното — сторено, за злото са виновни Афродита и Парис, не ти. На мрамора ей там има наметало и було на храмова девица. Сложи си ги и завинаги ще напуснем тоя обречен град.
Елена се изправя, докосва рамото на съпруга си под странната лъвска кожа — виждала е да я носи Диомед, когато избива троянците — и безмълвно си слага бялото наметало и бялото дантелено було.
После двамата излизат.
Тя не може да повярва, че напуска Илион така. След повече от десет години да излезе през Скейските порти и завинаги да остави всичко това? Ами Касандра? Ами техните планове с Андромаха и другите? Ами отговорността й за войната с боговете, за чието избухване тя, Елена, е допринесла със своите машинации? Ами оня клет тъжен Хокънбери и тяхната малка любов?
Настроението й литва във въздуха като храмов гълъб, пуснат на свобода, когато разбира, че тия неща вече не са неин проблем. Ще отплава у дома в Спарта със законния си съпруг — Менелай й е липсвал, липсвала му е неговата… простота — и ще види щерка им, вече пораснала мома. И последните десет години ще й се струват като лош сън, докато остарява и навлиза в последната четвърт от живота си; с непомръкваща хубост естествено, благодарение на волята на боговете, не на нейната. Изпълнението на смъртната й присъда е отменено във всяко отношение.
Двамата са на улицата, крачат, сякаш все още и двамата сънуват — и тогава забиват градските камбани, затръбяват грамадните рогове на стражевите стени и глашатаите започват да викат. Всички сигнали за тревога се задействат едновременно.
Виковете ги стряскат. Менелай се взира в нея през пролуката на нелепия си шлем и Елена отвръща на погледа му през тънкия процеп на булото и тюрбана на храмова девица. За секунда очите им някак си успяват да изразят ужас, смут и даже мрачен смях от иронията на съдбата.
Скейските порти се затварят и заключват. Ахейците отново нападат. Троянската война се подновява.
Попаднали са в капан.
16.
— Може ли да видя кораба? — попита Хокънбери. Стършелът беше излетял от синия балон в кратера Стикни и се издигаше към червения диск на Марс.
— Земния кораб ли? — попита Манмът и Хокънбери кимна. — Естествено.
Моравекът излъчи съответните команди до стършела и той обиколи площадката на земния кораб, после продължи да се издига, докато не се изравни с един люк в горната част на продълговатия многосъставен корпус.
„Хокънбери иска да обиколи кораба“ — съобщи Манмът на Орфу от Йо.
Изтече само секунда фонов шум преди отговора: „Ами, защо не? Ние искаме от него да рискува живота си с това пътуване. Защо да не види целия кораб? Астейг/Че и другите сами трябваше да му го предложат“.
— Колко е дълго това нещо? — прошепна бившият схоластик. През холографските илюминатори корабът сякаш пропадна няколко километра под тях.
— Точно колкото е бил висок вашият Емпайър Стейт Билдинг от двайсети век — отвърна Манмът. — Само дето е малко по-кръгъл и по-тромав на места.
„Той определено никога не е бил в безтегловност — излъчи европейският моравек. — Гравитацията на Фобос само ще го обърка“.
„Изместващите полета са готови — съобщи Орфу. — Ще ги настроя на нула цяло и осем g и ще премина към земно вътрешно налягане. Когато влезете през предния шлюз, атмосферата ще е подходяща за него“.
— Не е ли голям за задачата? — попита Хокънбери. — Даже със сто астровекски войници, пак ми се струва прекалено огромен.