— На връщане може да се наложи да вземем със себе си някои неща — отвърна Манмът. „Къде си?“ — попита той Орфу по радиовръзката.
„В долния корпус, но ще ви посрещна в Залата с голямото бутало“.
— Например скали ли? Почвени проби? — полюбопитства схоластикът. Когато хората за пръв път бяха стъпили на луната, той беше младеж. И сега си спомни как седеше в задния двор на бащината си къща и гледаше призрачните черно-бели образи от Морето на спокойствието. Малкият телевизор беше изнесен на сгъваемата маса — кабелът стигаше до беседката, — а самият полумесец на луната се виждаше през листата на дъба.
— Например хора — каза Манмът. — Може би хиляди или десетки хиляди. Приготви се, скачваме се. — Моравекът безшумно нареди на холоилюминаторите да се изключат — скачването под прав ъгъл на височина над триста метра по вертикален корпус на космически кораб представляваше гледка, от която на всеки щеше да му се завие свят.
По време на обиколката на кораба Хокънбери не разпитваше почти за нищо и разговаряше още по-малко. Беше си представял технология, надхвърляща неговото въображение — виртуални пултове за управление, изчезващи само с една мисъл, седалки от енергийни полета, среда, предназначена за безтегловност, без усещане за горе и долу — ала това, което видя, приличаше на исполински параход от XIX и началото на XX век. Имаше чувството, че го развеждат из „Титаник“.
Повечето пултове бяха напълно материални, направени от метал и пластмаса. Седалките бяха недодялани и изглеждаха достатъчни за екипаж от трийсетина моравеки — размерите им не бяха подходящи за хора. Покрай стените бяха подредени продълговати контейнери с койки от метал и найлон. Цели етажи бяха натъпкани със сложна техника и саркофази за хиляда астровекски войници, обясни Манмът, които щели да прекарат полета в състояние някъде по средата между смърт и съзнание. За разлика от полета им до Марс, каза моравекът, този път щели да бъдат въоръжени и готови за бой.
— Летаргия — отбеляза Хокънбери, който беше гледал някой и друг научнофантастичен филм. Към края с жена си имаха кабелна телевизия.
— Не точно — отвърна Манмът. — Но нещо подобно.
Имаше стълби, широки стълбища, асансьори и всевъзможни анахронични механични устройства. Имаше шлюзове, лаборатории и оръжейни. Мебелите — имаше мебели — бяха обемисти и недодялани, сякаш тежестта не представляваше проблем. Имаше наблюдателни куполи, гледащи към кратера Стикни, нагоре към Марс и надолу към осветената ракетна площадка и суетящите се моравеки. Имаше столови, кухни, спални и бани, всички предназначени за хора, ако се наложело да вземат пътници на връщане, побърза да поясни Манмът.
— Колко пътници? — попита Хокънбери.
— Повече от десет хиляди.
Бившият схоластик подсвирна.
— Значи това е нещо като Ноев ковчег, а?
— Не — възрази дребният моравек. — Корабът на Ной е бил дълъг триста лакти, широк петдесет и висок трийсет. Това означава дължина около сто и четирийсет метра, ширина двайсет и два и височина четиринайсет. Ноевият ковчег имал три палуби с общ обем около трийсет и девет хиляди и шестстотин кубически метра и водоизместимост тринайсет хиляди деветстотин и шейсет тона. Този кораб е над два пъти по-дълъг, диаметърът му е пак два пъти по-голям — но ти видя, че някои сектори като жилищните цилиндри и трюмовете са по-издути — и възлиза на над четирийсет и шест хиляди тона. Ноевият ковчег е бил скромна лодчица в сравнение с този съд.
Хокънбери нямаше какво да отговори на тая информация.
Манмът го качи на малък стоманен асансьор и двамата се спуснаха през множество етажи. На минаване през трюма моравекът обясни, че там щели да пренесат неговата европейска подводница „Смуглата дама“. Минаха и през помещения, които дребният европеец нарече „енергийни складове“. Терминът се стори малко военен на Хокънбери, но той се успокои с мисълта, че това не може да е вярно, и запази въпросите си за по-късно.
Срещнаха се с Орфу от Йо в машинното отделение, което по-едрият моравек наричаше „Залата с голямото бутало“. Хокънбери изрази радостта си, че го вижда с пълен комплект крака и сензори — без истински очи, разбра той — и двамата няколко минути поговориха за Пруст и скръбта, преди да продължат обиколката.
— Не знам — накрая каза схоластикът. — Веднъж ти ми описа кораба, с който сте пристигнали от Юпитер, и тогава ми прозвуча напълно непонятно в техническо отношение. Всичко, което виждам тук, ми изглежда… прилича на… не знам.
Орфу отново забуботи. Хокънбери не за пръв път си помисли, че в гласа на грамадния моравек има нещо от Фалстаф.