Три последователни светкавици му показаха стаята и всичко вътре. Нямаше трупове в буквалния смисъл на думата. Ала върху шестметровата махагонова маса на майка му се издигаше пирамида от черепи — стигаше почти до тавана, на два метра над главата на Деймън. Зяпаха го десетки празни очни орбити. Белотата на костите бе като ретинен послеобраз между светкавиците.
Той се приближи към пирамидата. Навсякъде в стаята имаше кръв, освен на масата, която беше абсолютно чиста. Пред пирамидата ухилени зяпнали черепи имаше стар торински саван — извезаните му вериги бяха на равнището на най-горния череп.
Деймън се качи на стола, на който винаги седеше в трапезарията, стъпи на масата и се изправи срещу най-горния череп. На белезникавата светлина на отдалечаващите се светкавици видя, че всички други черепи са чисто бели. Но най-горният не беше. Бяха останали — о, толкова преднамерено оставени — няколко кичура къдрава червена коса.
Неговата коса беше червеникава. Косата на майка му беше червена.
Деймън скочи от масата, отвори вратата, олюля се, излезе на терасата и повърна през парапета в червеното магмено око на вулкана. Отново повърна, после пак и още няколко пъти, въпреки че в стомаха му не бе останало нищо. Накрая се обърна, пусна тежкия арбалет, изплакна лицето и устата си с вода от медния леген, който майка му оставяше да виси на декоративни вериги като птича ваничка, и се свлече на пода с гръб към парапета, вторачен в отворената плъзгаща се врата на трапезарията.
Светкавиците ставаха по-бледи и не бяха толкова чести, но червеното сияние на кратера осветяваше заоблените тилове на безброй черепи. И червената коса на най-горния.
Преди девет месеца щеше да се разплаче като трийсет и седем годишно дете, каквото си беше. Сега, въпреки че му се повдигаше и някакво черно чувство се свиваше като юмрук в гърдите му, се опита да разсъждава хладнокръвно.
Не се съмняваше кой или какво е извършило всичко това. Войниксите не ядяха, нито отнасяха телата на своите жертви. Това нямаше нищо общо с тяхното безсмислено насилие. Това беше послание за Деймън и само едно същество в цялото мрачно творение можеше да му го е пратило. Всички в тоя жилищен небостъргач бяха убити и разфасовани като риба, а черепите им бяха подредени като бели кокосови орехи, само за да бъде пратено това послание. И ако се съдеше по пресния мирис на кръв, това се бе случило само преди няколко часа, а може би още по-скоро.
Деймън остави арбалета на пода, коленичи, после се изправи. Върна се в трапезарията, заобиколи дългата маса и накрая се качи, за да свали черепа на майка си. Ръцете му трепереха. Не му се плачеше.
Хората едва неотдавна се бяха научили да погребват мъртъвците. През последните осем месеца в Ардис бяха умрели седем души, шестима, убити от войникси, и една млада жена — от някаква тайнствена болест, отнесла я само за една трескава нощ. Деймън не знаеше, че старостилните човеци могат да се заразяват и умират.
„Да я взема ли? Да я погреба до стената, където по наставлението на Никой и Харман направихме гробище за мъртвите?“
Не. Марина винаги бе обичала своя дом в кратера Париж повече от всяко друго място в света на прехвърлянето по факса.
„Но не мога да я оставя тук при другите черепи — помисли си Деймън, заливан от вълна след вълна неописуеми чувства. — Някой от тях е на оня мръсник Гоман“.
Изнесе черепа на терасата. Дъждът бе станал по-силен, вятърът беше стихнал и младият мъж дълго стоя до перилата: капките шибаха лицето му и миеха черепа. Накрая той го пусна в пропастта и проследи с поглед падането му в червеното око, докато бялата точица не изчезна.
Вдигна арбалета и понечи да си тръгне — обратно през трапезарията, общата дневна и вътрешния коридор — и спря.
Не беше шум. Плющенето на дъжда бе толкова силно, че нямаше да чуе и алозаври, даже да бяха на три метра зад него. Беше забравил нещо. „Какво?“
Върна се в трапезарията, като се опитваше да избягва обвинителните погледи на десетките черепи — „Какво можех да направя?“, безмълвно ги попита. „Да умреш с нас“, безмълвно отвърнаха те — и вдигна торинския саван.
Беше оставен тук с някаква цел. Само той и масата в целия жилищен комплекс не бяха оплескани с кръв. Деймън напъха парчето плат в страничния джоб на анорака си и излезе от апартамента.
Стълбището до еспланадата беше тъмно. Още по-тъмно бе закритото стълбище петнайсет етажа под нея. Деймън даже не вдигна арбалета. Ако го дебнеха, така да бъде. Щеше да е борба със зъби, нокти и гняв.