И тогава те се появиха: две колони от по четирима души с каски и противогази, водени от облечена в плътен черен бронекостюм фигура, която стреляше с АК-74. Мъжете зад него носеха по-малки, но достатъчно мощни автомати MP-5 и сипеха дъжд от куршуми. Докато се придвижваха по Седма улица, фургонът излезе от алеята, за да ги пресрещне.
Те отминаха Пол и не го видяха. Той се прицели в най-близкия бандит и изстреля три куршума в главата му. Последният човек в дясната колона се препъна, спря, обърна се, видя паркираната полицейска кола и за две секунди я обсипа с куршуми. Осветен от съседните улични лампи, той беше идеална цел. Пол се прицели и го улучи право в лицето. Мъжът изкрещя, падна на земята и започна да се гърчи.
Пол се готвеше за втори изстрел, когато двама от бандитите в дясната колона се обърнаха и откриха огън с техните МР-5. Той отвърна на стрелбата, натискайки бързо спусъка без да се цели, с надеждата, че нападателите ще потърсят укритие или ще побегнат. Не сториха нито едното, нито другото. Стреляха отново. Време беше да се махне от там.
Пол запълзя към дясната страна на полицейската кола, приготвяйки се да се оттегли на избраната от него позиция — една здрава на вид телефонна кабина на няколко метра, когато почувства болка в десния крак. Погледна и видя прасеца си, разкъсан точно над кубинката.
Като дете той много обичаше филми с престрелки и приключения. Беше виждал често на телевизионния екран как раняват героите. Сега разбра, че всички са се държали неправдоподобно. Кракът му не отхвръкна назад, дори не почувства, че е ударен. Не беше раздробен. Не бликна кървав фонтан. Болката беше много лека… Това беше най-странното. Онова, което можа да види от раната — не беше много — подсказваше, че очевидно е от рикошет. Куршумът бе ударил в стена или в земята, отскочил е и го е наранил.
Пол се затича. Тогава го заболя. Болката беше адска! Отпусна се на дясното си коляно. Бандитът презареждаше автомата си. Той свали големия, приличен на банан пълнител, за да сложи нов. Пол се прицели и отново стреля. Не улучи. Този път бандитите не отвърнаха на огъня, очевидно доволни, че са го ранили и повече няма да е заплаха за тях. Видя ги да се насочват на север по Седма улица, за да настигнат другите, които прикриваха със стрелба приближаващия се фургон.
«Няма път за вас!» — каза си Пол Макланахан. — Няма да ви дам да избягате, не и след като убихте моя партньор!“ Но единственото му оръжие беше 9-милиметров пистолет — твърде неравностоен пред автоматите на бандитите. В този миг в съзнанието му проблесна идея.
Пол се пресегна и извади връзката с ключове, благодарен, че не бе вързал с гумена лента ключа за колата и лесно го намери. Отключи полицейската кола на Каратърс, вмъкна се вътре, завъртя стартера и включи на скорост. Легна напреко на предната седалка, хвана волана с лявата ръка, а с дясната натисна рязко педала за газта и потегли напред.
Двамата бандити, които мислеха, че са се отървали от него, се обърнаха, прицелиха се и стреляха, но беше много късно. Пол ги премаза, усети как телата им се завъртяха под калниците. Върху колата отново се посипа автоматичен огън. Предното стъкло се пръсна. Без да пуска педала на газта, Пол превключи на задна скорост. Гумите изсвириха. Инерцията го отнесе напред, изпусна волана. С пробита дясна предна гума, колата се завъртя и се блъсна в ъгъла на сградата на улица „К“. Двигателят спря. Беше попаднал в капан.
Пол вдигна глава. Видя друг нападател на по-малко от три метра, взел го на мушка, който приближаваше за по-сигурно.
Пол превъртя малкия ключ на радиопулта и освободи прикрепената към арматурното табло 12-калиброва пушка „Ремингтон“. Легнал по гръб на предната седалка, с лице към приближаващия се терорист, с последни усилия той вдигна пушката, прицели се в лицето му и натисна спусъка.
Не последва никакъв изстрел. Чу се само глухо щракане. Господи, пушката не беше заредена. Тъй като нямаше да патрулира тази нощ, Каратърс очевидно е мислел, че не си струва труда да я зарежда. Обхванат от отчаяние, Пол я хвърли към нападателя. Дулото удари право между двете лещи на противогаза и ги разби.