Службата току-що беше започнала, когато в задната част на катедралата се чуха изненадани гласове. По пътеката се движеше инвалидна количка. В нея седеше превързан с бинтове млад човек. Мъжът, който буташе количката, спря отляво на единия ковчег и младежът положи дясната си ръка върху знамето. После тихо я отдръпна и обърна лице към олтара.
Началникът на полицията в Сакраменто стана от стола си и се отправи към инвалидната количка. Както обикновено Артър Барона носеше тъмен костюм вместо началническата си униформа и, подобно на повечето присъстващи на погребението високопоставени политици, под сакото си имаше бронежилетка.
— Какво прави този тук? Изведете го! — каза тихо Барона.
Младият мъж в инвалидната количка извърна към него пълните си със сълзи очи. Главата, шията, торсът, лявата ръка, рамото и десният крак бяха бинтовани, но на раменете му беше наметната полицейска униформена куртка. Всички отличия бяха махнати, освен пагоните и сребърната значка, покрита диагонално с черна лентичка. Той отдаде чест на началника на полицията и погледна придружителя си, мълчаливо молейки го да говори вместо него.
— Господин началник, полицай Пол Макланахан иска разрешение да остане до своя партньор — каза Патрик почти шепнешком.
— Негов партньор ли? Какво значи това? Кой сте вие?
— Казвам се Патрик Макланахан и съм брат на Пол, господине — отговори Патрик. — Ефрейтор Лафортие беше партньор на Пол, негов обучаващ офицер.
— Това е Макланахан? — заекна началникът. Лицето му побледня, когато чу името. — Той не беше ли убит?
Барона се обърка и смути. Имаше толкова много пресконференции, толкова работа по издирването на нападателите, че Барона още не беше посетил болницата да види ранените си полицаи.
— Полицай Макланахан, вие трябва да сте в болницата — каза Барона.
Мърморенето в катедралата се засили. Началникът видя, че множество глави се обърнаха към него. По лицата на седналите на предната редица официални представители се четеше явно съчувствие към полицая в инвалидната количка, а сакраментските полицаи отзад излъчваха открита враждебност.
— Господин началник, моля ви… — започна Патрик.
Барона положи бащински ръка върху дясното рамо на Пол и се наведе към него.
— Всичко е наред, полицай — каза той с изпълнен със съчувствие глас. — Сега твоят партньор е в ръцете на Бога. Няма защо да присъстваш.
Патрик беше изненадан от реакцията на Барона. Защо отказва тази чисто човешка молба на Пол? Това просто нямаше смисъл.
— Господине — каза Патрик и повиши глас, така че повече хора да го чуят. — Полицай Пол Макланахан почтително моли за разрешение да изпрати своя партньор в последния му път.
— Съжалявам, но не мога да разреша…
— Началник Барона, моля разрешете на Пол да остане — обади се вдовицата на Крег Лафортие, седнала на първия ред, точно зад ковчега на нейния съпруг.
Тя се изправи, прегърна нежно Пол, целуна го по бузата и се пресегна да хване бинтованата му ръка, сякаш да го задържи на мястото му, ако началникът се опита да го отпрати. Барона усети, че отново всички очи са обърнати към него и следят какво ще направи.
Незначителното стълкновение беше на път да се превърне във вълнуваща сцена за всички в църквата и Барона реши да я предотврати. Патрик, който в началото беше отхвърлил искането на ранения си брат да напусне болницата, след като загуби спора с него, беше настоял поне да го придружи на траурната служба. Той наблюдаваше Барона, усещаше как последователно го обземат гняв, смущение, объркване. Началникът на полицията се притесни. Трябваше да се измъкне от тази сцена с достойнство и то бързо. Барона придаде на лицето си израз на бащинска загриженост, кимна с глава в знак на съгласие, потупа с ръка дясното рамо на Пол и се върна на мястото си.
Патрик си помисли, че началникът на полицията в столицата на Калифорния, град с почти половин милион население, можеше да прояви повече загриженост, разбира се, не с цел да печели популярност, но поне би трябвало да познава един от своите полицаи, особено такъв, който е бил ранен в изпълнение на служебния си дълг.
Церемонията разчувства и повдигна духа на присъстващите. От високоговорителите прозвуча силният и успокояващ глас на архиепископа на Сакраментската епархия. Музиката на органа изпълваше огромното пространство. Ораторите подчертаха, че преди да загине Лафортие е убил един от нападателите. Те говориха за героичните усилия на полицейските и шерифските поделения да спрат тежковъоръжените грабители, усилия, които не бяха се увенчали с успех. Политиците неизбежно преминаха към хвалебствия. Чуха се и призиви за пълно конфискуване и забрана на всички оръжия в щата Калифорния, за изграждане на повече затвори, за изпълнение на повече екзекуции, за финансиране на всичко — от полиция до образование, за провеждане на програми за повишаване на благосъстоянието на населението… Дори бе предложено да се затвори развлекателният комплекс „Сакраменто лив“ от страх, че той може да стане причина за други насилия. Патрик остави всички тези приказки без внимание. Всъщност истински го развълнуваха не молитвите, нито церемонията, нито дори органа, а гайдите, на които засвириха двама униформени полицаи.