Патрик беше присъствал на много военни погребения. Последното, макар и секретно, се състоя в пустинята в Централна Невада. Беше само преди четири месеца и тогава се сбогува със своя приятел и старши офицер генерал-лейтенант Брадли Джеймс Елиът, загинал при авария с изпитателния бомбардировач ЕВ-52 „Мегафортрес“ по време на строго секретна мисия в Китай.
Той чу някакъв шум в коридора и се отправи натам. За своя изненада видя Артър Барона, следван от сътрудници, полицаи и репортери с микрофони, магнетофони и телевизионни камери. Пред вратата на стаята на Пол часовият, който само преди минути беше инструктиран да не пуска никого, мълчаливо се отмести настрана. Барона и друг полицай с капитански пагони, в когото Патрик разпозна Томас Чандлър, влязоха вътре.
— Хей! — извика Патрик. — Не можете да влизате!
Никой не му обърна внимание. Разярен, той се втурна по коридора, мина покрай часовия и влезе в стаята. Барона вече седеше до леглото на Пол и държеше лявата му ръка. Младежът беше буден. Изглеждаше замаян от изтощение.
— Жалки копелета — изрева Патрик, — изчезвайте от стаята! Докторът забрани всякакви посещения.
Камерите и микрофоните се насочиха към Патрик, а репортерите го обсипаха с въпроси, макар че той съобразително се държеше на разстояние от тях. В този миг часовият го хвана отзад, изви едната му ръка зад гърба и притисна с пръст челюстния нерв. Патрик извика от болка. Полицаят го държеше здраво. Той не можеше да се движи в никаква посока, освен надолу, към пода. Всичко това стана пред очите на репортерите.
— Почакай, полицай, почакай — каза бързо Барона. — Пусни го. Това е братът на полицай Макланахан.
Патрик се мъчеше да не политне отново към своя нападател. Сега камерите и микрофоните бяха точно пред него.
— Много съжалявам, господин Макланахан — каза Барона, — но полицията е в повишена готовност, нащрек е и всеки може да бъде взет за нападател. Сега да видим какво искахте да ми кажете?
— Докторът нареди Пол да почива, забрани всякакви посещения в продължение на двадесет и четири часа. Тази заповед включва семейство, приятели, шефове от полицията и репортери. Погледнете го. Той е съвсем изтощен. Преди да нахълтате така трябваше да се обърнете към лекуващия лекар.
Камерите отново се насочиха към Пол, Барона също. Той му стисна ръката, потупа го бащински по главата и кимна.
— Нека сега оставим този храбър полицай да си почине, момчета. Хайде всички да излезем. — Барона изведе репортерите от стаята, после застана пред вратата, сякаш е на пост. — Тук вътре лежи един храбър полицай, момчета — каза той на заобиколилите го репортери. През стъклото на вратата се виждаше Пол. — Той е ранил трима терористи в „Сакраменто лив“ преди сам да бъде прострелян. Видяхте колко сериозно е ранен и въпреки това той прояви сила и кураж да стане от болничното легло и да присъства на погребението на своя партньор. Това е един от многото сакраментски полицаи, които ви служат. Той е най-добрият от най-добрите. — Барона погледна през стъклото на вратата, вдигна палец за поздрав и каза: — Оздравявай бързо, Макланахан. Нуждаем се от повече бойци като теб по нашите улици.
Барона наведе глава, сякаш да скрие сълза, а неговите адютанти използваха момента да сложат край на фоторепортажа и репортерите бързо се отправиха към асансьорите.
Когато се отдалечиха, Барона каза на Патрик:
— Моите хора трябваше първо да проверят дали са разрешени посещенията.
Той хвърли кос поглед към Том Чандлър, сякаш мълчаливо го обвини. Чандлър протегна ръка и Патрик с неохота я стисна.
— Съжалявам за нахлуването, господин Макланахан — извини се Чандлър, — както и за случилото се. Обещавам ви, че ще открием престъпниците.
Патрик си спомни демонстрацията в стаята на Пол, но не каза нищо.