— Аз имам нужната подготовка. Аз имам съветник, помощник и екипировка, необходими за тази работа — възрази Патрик. — Позволете ми да ви обясня по-подробно. Аз мога да ви демонстрирам технологии, които ще ви учудят.
— Не, благодаря, господин Макланахан — каза Барона. — Отново ви предупреждавам. Стойте настрана от това разследване. Ще ми бъде много неприятно да подведа под отговорност някой член от семейство на пострадал полицай, но ако това е в интерес на работата, ще го направя. Грижете се за вашето семейство, за вашия брат, и оставете разследването на професионалистите. — Барона вдигна яката на палтото си, давайки да се разбере, че разговорът е приключил и се отдалечи.
Чандлър кимна към Патрик, малко смутен от тона на своя шеф и го последва.
Патрик не можеше да направи нищо повече. Той отиде още веднъж до стаята на Пол и погледна през стъклото на вратата. Брат му спеше. Той видя мониторите до леглото, които показваха кривите на пулса и дишането му. Една сестра записваше данните. Застаналият пред вратата полицай изгледа красноречиво Патрик. „Изпълнява си задълженията“ — помисли си той с горчивина. Кимна на полицая и излезе.
До болницата, където Уенди се възстановяваше, се пътуваше двадесет минути по магистралата и след тридневното сноване по този път Патрик можеше да го мине със затворени очи. Това му даде много време за размисъл.
Барона му изглеждаше напълно объркан от инцидента. Той беше представителен, когато даваше интервюта, изпълнени с много успокоителни и безсмислени приказки, но като че ли повече се грижеше как ще се представи пред пресата, отколкото наистина да направи нещо за залавяне на убийците. Патрик реши, че не той е човекът, с когото трябва да говори. Необходим му беше детективът, натоварен с разследването. Може би той щеше да прояви по-голяма готовност да приеме известна нетрадиционна помощ от таен източник.
Когато няколко минути по-късно влезе в стаята на Уенди, Патрик я намери заспала. Джон Мастърс бе седнал до кошчето и люлееше бебето с нескрито удоволствие.
— Джон! — възкликна Патрик. — Каква изненада!
— Хей, Патрик, виж този малък мъж — каза тихо Джон и на лицето му се появи широка усмивка. — Той е чудесен, човече, наистина е чудесен. Уенди каза, че мога да го подържа и след това заспа, така че ето ме тук на пост при бебето. Одобряваш ли? Искаш ли да го вземеш?
— Щом не си решил да го отмъкнеш, можеш да го подържиш — отвърна Патрик и се усмихна.
Той целуна леко Уенди по челото, после седна до Джон Мастърс на сгъваемото легло, на което спеше през последните няколко дни.
Двамата мъже гледаха детето възхитени, сякаш то беше някакво чудно, лъчезарно същество. Косата му бе мека, вълниста и руса, но с червеникави оттенъци и толкова дълга, че обрамчваше лицето под малката плетена шапчица. Имаше мънички ушенца, закръглени малки раменца и пълни ръчички като на баща си, но нежно, мило личице и вирната малка брадичка като на майка си. Почувствало любящото присъствие, то отвори очички и ги погледна с най-бистрите, най-кръглите и най-морскосините очи, които двамата мъже бяха виждали. После отново ги затвори, стисна устнички сякаш с неодобрение и отново заспа.
— Как ще го кръстите? — попита Джон. — Знаеш ли, Джон е хубаво име.
— Брадли — чуха двамата мъже Уенди да отговаря.
Те се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да се изправи в леглото. След цезаровото сечение коремните й мускули бяха почти неизползваеми, защото всяко движение все още й причиняваше болка, но тя изглеждаше решена всеки час да ги натоварва все повече и повече. Уенди беше вързала косите си на конска опашка, за да не й пречат и изглеждаше така красива и жизнена, както винаги.
Патрик седна на леглото до нея.
— Мисля, че решихме този въпрос още преди месец, независимо дали ще е момче, или момиче — обърна се тя към Джон, хванала ръката на мъжа си. — И тъй като моето бащино име е Джеймс…
— Брадли Джеймс Макланахан — възкликна Джон Мастърс и завъртя очи в престорено недоверие. — Вие ще дадете на вашия син, на това умно, невинно, русокосо малко момче същото име като на душевадеца от Военновъздушните сили на Съединените щати. Срамота. — Той се усмихна, после попита: — Какво става с твоя брат, Патрик? Как е той?
— Казаха, че положението му се подобрява — отвърна Патрик, — но, разбира се, това беше преди да го измъкна от болницата и да го заведа на заупокойната служба. Когато го върнах, беше почти в безсъзнание. Лекарят предписа пълна почивка на легло и за двадесет и четири часа забрани посещенията, дори и на семейството.