— Точно така. Ти ме разбираш. За мен това е голямо облекчение… Човече, бях започнал да мисля, че съм луд. Ако ми беше казал колко глупаво съм постъпил, щях да се засегна.
— Джон, ти наистина си постъпил глупаво — каза Патрик. — Но понякога трябва да се извърши нещо опасно както ти си направил, за да докажеш правотата си, макар на другите това да изглежда глупаво.
Мастърс кимна, радостен да чуе такива думи. Но беше очевидно, че Патрик има наум и нещо друго.
— Какво си намислил, Мак? — попита той. — Защо изобщо говорим за това?
Патрик се подвоуми после поклати глава.
— Просто и аз имам някои идеи — отвърна той. — Глупости.
— Глупости ли? От теб? Едва ли. Ти си най-уравновесеният, интелигентен, съобразителен, разумен, прагматичен човек, когото познавам. Какво си намислил?
— Нищо. Забрави за това.
Мастърс реши да не настоява повече.
— Когато говорих с Хал Бригс и Крис Уол след демонстрацията — отвърна Джон, — те казаха, че АПР проявява голям интерес към някакво подготвяно от вас приложение на БЕРП… Някакви идеи за войника на бъдещето. Те искат колкото се може по-скоро да го демонстрираш. Аз говорих с борда на компанията и той одобри финансиране на една разработка. Така че получаваш зелена светлина за работа.
— Чудесно! — възкликна Патрик. — Но това вероятно означава, че БЕРП ще се засекрети, Джон. Знаеш, че ние имаме други идеи за БЕРП, много по-хуманни…
— Хал ме убеди, че има достатъчно време БЕРП да се внедри за граждански цели — отвърна Джон. — Пък и ми беше трудно да пренебрегна сумите, за които говореше.
— Но ще бъде ли възможно засекретяването на БЕРП, след като ние вече го демонстрирахме пред авиокомпаниите и Федералното авиационно управление? — посочи Патрик.
— Хал обеща да помогне — отвърна Джон. — Ще ни обезпечи сигурност, докато създадем работещ прототип на войник на бъдещето, удовлетворяващ изискванията на всички. Работата ни ще бъде свръхсекретна, ще бъдем охранявани и отвътре, и отвън, докато всичко не бъде завършено.
— Страхотно — каза Патрик, почувствал се ентусиазиран за първи път от няколко дни. — Мога веднага да започна, макар че ще трябва да помагам на Уенди за бебето и да следя възстановяването на Пол. Но не смятам, че ще се наложи да взимам отпуск…
— По дяволите, след всичко, което се случи напоследък, аз съм готов да ти дам, ако искаш, цяла година отпуск.
— Не ми е необходимо чак толкова много. Само от време на време да отсъствам от работа, ако реша, че Уенди, Пол или Брадли имат нужда от мен — отвърна Патрик. — Но ти благодаря. За мен това значи много. Можем да помислим дали да не преместим лабораторията във военновъздушната база „Макклелан“, или в нашите сгради на „Матер“…
— Имаш пълна свобода на действие, Патрик — каза Мастърс. — Тази седмица ще вземем сградите на стария секретен обект на „Матер“. Там ще започнем изпълнението на програмата „Войник на третото хилядолетие“ при пълна секретност.
Докато говореше, той се поколеба. Видя, че умът на Патрик отново е някъде другаде, разработва някакъв план, анализира го, променя го, проверява го с шеметна бързина.
— Ти се каниш да започнеш нещо, нали, Патрик? Готвиш се да сриташ нечий задник.
Патрик погледна Джон със студени стоманеносини очи и каза:
— Искам да ликвидирам онези копелдаци, които убиха полицаите и раниха Пол. Не искам да ги арестувам, нито да ги пленя или накажа. Искам да ги унищожа. Зная, че разполагаме с оръжията и технологията за това и искам да го направя. Утре. Сега. Веднага.
Джон имаше чувство, че Патрик му крещи, макар че гласът му бе само дрезгав, застрашително звучащ шепот.
— Ей, Мак, ти не приличаш на себе си. Обикновено настояваш да се изчака, да се прецени ситуацията, да се формулира стратегия. Ти държиш на онази глупост, която гласи: „Първо планирай полета, след това лети по плана“.
— Този път не — отвърна категорично Патрик. — Искам да намеря хората, които нараниха моя брат, нападнаха града ми, моя дом и да ги смажа като въшки. Ще използвам всяка технология, всяко оръжие, с което разполагам, за да го направя. Ще го сторя със или без сътрудничество на полицията в града или на ФБР, или на който и да било друг.
Джон гледаше приятеля си онемял. Той никога не бе го виждал толкова разгневен, толкова изпълнен с решимост, толкова… кръвожаден.
— Какво трябва да направя аз? — попита Мастърс. — Какво искаш от мен?