— Всичко — отвърна Патрик. — Достъп до всичко, с което разполагаш. Цялата твоя апаратура за разузнаване и проследяване. Всичките ти компютри, мрежи, комуникационни системи, твоя самолет, твоите сателити. Всичките ти оръжия, сензори, прототипи, производствени мощности. И най-много от всичко достъп до теб. Онези гадове, които нападнаха града, са войници, те не са обикновени крадци. Ще ми трябва модерна бойна техника, за да ги победя.
Джон преглътна с усилие.
— Не можеш да го получиш — каза той и поклати глава.
Патрик го погледна, в очите му се четеше обида, но на лицето му беше изписана стоманена решимост.
— Разбирам, Джон…
— Остави ме да довърша, Мак — прекъсна го Мастърс. — Ти не можеш да получиш нищо без моята помощ.
— Какво?
— Аз искам да ти помогна — повтори Мастърс. — Когато започват боеве, винаги съм се чувствал пренебрегнат от Вашингтон или от Пентагона, или от някой друг. Не искам и този път да стоя настрана. Ако ще се бием, ще се бием заедно. Ти ще ми кажеш от какво имаш нужда и аз ще ти го набавя. Но когато започне стрелбата, искам да бъда там с теб. Искам и аз да участвам. Това е всичко.
Патрик се подвоуми. Това, което имаше наум, беше толкова невероятно, че се питаше дали той самият може да участва в него, камо ли пък да включи и Джон Мастърс. Джон нямаше представа какви опасности крие неговият план.
Но бойният призив още звучеше в ушите му, той още чуваше гайдите, които свиреха на погребението на тримата полицаи. Патрик нямаше представа какво ще се наложи да върши Джон Мастърс, нито какви опасности ги очакват, но вече нищо не можеше да го спре.
— Съгласен съм — каза той и подаде ръка. — Ще работим заедно. Няма дори да ти казвам колко опасно ще бъде. Но каквото и да стане, ще работим заедно.
Вместо да му стисне ръка Джон го прегърна.
— Много, много добре. Кога започваме?
— Веднага — отвърна Патрик. — Време е да научим нещо за врага.
Щаб на Специално следствено управление, алея „Беркът“, Сакраменто, Калифорния
Петък, 26 септември 1997, 18:32 тихоокеанско време
Табелката на едноетажната, прилична на жилищна постройка, сграда указваше, че това е Градско пътно управление на Сакраменто, но Патрик знаеше, че в действителност тук се намират други служби. В шест и тридесет тази вечер на паркинга пред сградата имаше само една кола и тя беше далеч в северния край. На мястото бе поставена табелка: „Резервирано. Паркирането забранено“.
Патрик слезе от колата си, точно когато един мъж излизаше от сградата.
— Капитан Чандлър — извика той.
Мъжът внимателно наблюдаваше как Патрик се приближава към него, но не спря да го изчака, а се отправи към колата си. Дясната му ръка беше небрежно пъхната в джоба на панталоните. Когато дойде по-близко, на светлината от близката улична лампа Патрик видя, че Чандлър е отметнал сакото си назад, осигурявайки си свободен достъп до пистолета на колана. Той стигна до колата едновременно с Патрик. Чандлър отключи и постави внимателно куфарчето си на предната дясна седалка.
Очевидно положението в Сакраменто все още беше напрегнато.
Капитан Том Чандлър беше облечен в хубав кафяв двуреден костюм и носеше модерни, прилични на мокасини обувки, украсени с пискюли — спретнат, делови на вид мъж.
— С какво мога да ви бъда полезен, господине? — попита той. Тогава разпозна Патрик. — Вие сте Макланахан, нали? Братът на Пол? Видях ви в „Кръчмата на сержанта“ вечерта преди престрелката и в болницата, когато се скарахте с шефа.
— Така е — отвърна Патрик. — Искам да говоря с вас.
— За какво става дума?
— За нападението над моя брат. Кой е отговорен за него. Искам информация от разследването. И то сега!
— Вие искате информация? — За кого, по дяволите, се мислеше този човек? Чандлър се опита да овладее надигащия се в него гняв. — Страхувам се, че нямам какво да ви кажа, господин Макланахан.
— Но вие сте началник на ССУ — каза Патрик. — Чух, че разследването е възложено на вашето управление.
Чандлър се разтревожи. Очевидно не му харесваше, че Патрик знае неговия пост. Специалното следствено управление се състоеше от три постоянни служби: разследване, наркотици и аморално поведение, както и няколко поделения със специално назначение, които имаха за задача да разкриват измами с ценни книжа, да се борят срещу безредици, тероризъм и банди. Длъжността завеждащ ССУ се смяташе за важен трамплин към поста началник на полицията.