— За изгубена трудоспособност? — стъписа се Макланахан.
Чандлър видя, че лицето на мъжа побеля, после позеленя.
— Искате да кажете, че може да го категоризират като инвалид?
— Не съм казал такова нещо, господин Макланахан…
Патрик изведнъж се изправи.
— Аз… Аз мисля, че ще ми стане лошо — успя да каже той.
„О, за бога — изруга на ум Чандлър. — Този човек е прекалено чувствителен.“
— Излезте в коридора, завийте надясно, третата врата вляво е мъжката тоалетна.
Макланахан кимна, хвана се за корема и изскочи от кабинета. Забави се няколко минути. Чандлър изпуши една цигара, после стана да види дали му е попреминало. Когато отвори вратата, налетя право на него.
— По-добре ли сте?
— Аз… Аз толкова съжалявам… Толкова съм объркан — отвърна Макланахан. — Тази ужасна трагедия така силно ме разстрои.
— Може би ще се чувствате по-добре, ако малко намалите пиенето — каза строго Чандлър. — Семейството ще има нужда от вашата помощ, а в това състояние вие не можете да му помогнете. Приберете се у дома. Ще ви информираме по пощата за хода на разследването.
— Мога ли отново да ви посетя? Мога ли редовно да се срещам с вас? Или нещо от този род?
„Само това липсваше“ — помисли си Чандлър… Последното нещо, от което се нуждаеше, беше този мъж да виси из кабинетите на ССУ. Никой от работещите тук не искаше цивилни лица да се мотаят наоколо. Особено пияници като този приятел.
— Вижте, господин Макланахан — каза търпеливо Чандлър, — вие сте брат на полицай. Не ми се ще да ви изгоня, но ще го направя, ако настоявате да минавате често тук и да задавате въпроси.
— Но защо? — изхленчи Макланахан.
— Защото, ако излезе някоя неофициална, невярна информация за тези убийци, тя може да предизвика паника в града — обясни Чандлър. — Ако по-напред ми позвъните и обещаете да не се възползвате от тази привилегия, вие можете да дойдете и аз ще ви дам цялата информация, чието изнасяне, по моя преценка, няма да навреди на по-нататъшното разследване на случая. Разбирате ли ме?
— Да — отвърна тихо Макланахан.
— Всъщност вие можете да получите цялата информация от пресата — каза Чандлър.
— Но аз наистина ще ви помогна, ако…
— Мисля, че ще е по-добре да посветите времето си на Пол и на вашето семейство — каза строго Чандлър, надявайки се, че Патрик отново ще се разкисне. Но той, изглежда, твърдо държеше на своето искане, затова Чандлър добави: — Ако вие и вашата майка ще се чувствате по-добре, позвънете ми и ние ще се срещнем и ще поговорим. Съгласен ли сте?
— Да — каза Макланахан. Той протегна разтрепераната си ръка. Чандлър я намери студена и влажна. — Сега ще ви се махна от главата. И ви обещавам, че няма да ви безпокоя, освен ако не е абсолютно необходимо.
— Чудесно. Лека нощ. — Чандлър нямаше търпение този човек да напусне кабинета му.
Той го проследи с поглед, докато се качи на колата и потегли.
Пол Макланахан живееше в обширен апартамент с три спални. Намираше се над таверната „Шамрок“, на крайбрежната улица в Стария Сакраменто. В него Патрик и Уенди бяха живели, преди да се преместят в Сан Диего. Патрик реши да премести семейството си там, докато Пол излезе от болницата. Той вече беше преустроил втората спалня в детска стая за Брадли, беше набавил креватче и гардероб, пълен с бебешки принадлежности и дрешки, и беше преустроил голямата спалня за себе си и за Уенди. Патрик искаше апартаментът да прилича колкото се може повече на онзи в Коронадо, така че Уенди да се чувства по-комфортно. Когато наближи времето Пол да бъде изписан от болницата, те ще се преместят в друг апартамент, а след като напълно се оправи, ще се приберат в Сан Диего.
Третата спалня също беше преустроена — в нея се помещаваше командният център. Там именно Патрик намери Джон, когато се върна от срещата с Чандлър.
— Как се чува, Джон? — попита той.
— Силно и ясно — отвърна Мастърс. — Добра работа. Къде ги постави?
— В кабинета на капитана, в стаята за отмора, в банята, в залата за конференции.
— Чудесно. Слушай…
Джон натисна бутона на магнетофона на бюрото и те чуха гласа на Том Чандлър, малко дрезгав, но достатъчно ясен, който говореше по телефона с жена си:
— Сега тръгвам, скъпа. Щях да се прибера преди двадесет минути, но братът на онзи новобранец, който беше ранен при престрелката се появи на паркинга… Да, същият, когото показаха по телевизията. Големият силен мъж от телевизията, точно така. Поиска ми информация и аз му казах къде да си я набута, а той се разциври и разлигави. Мисля, че беше пиян. Затова го сложих да седне и се опитах да го успокоя. После той едва не повърна в кабинета ми. Накрая му казах да се прибира и да легне да се наспи. Така че тръгвам… Добре… Чудесно… Разбира се, ще взема по пътя за вкъщи. Доскоро, мила. Чао. — С това записът свърши.