— Ето, вижте! — и той хвърли цилиндърчето с всичка сила в стената над бара.
Чу се силен гръм и от гранатата изригна гъст бял облак, който с учудваща бързина се разпростря из цялата стая. За един миг като че ли падна мъгла. Имаше кисел вкус, миришеше на сяра и пареше на очите и гърлото.
Рокерите се разпръснаха. Патрик падна на пода, но не от газа. Той пареше и миришеше странно, но не беше паралитичен. Рокерът го беше пуснал.
— Джон!
— Тук, Мак, той…
Патрик вдигна глава и видя как рокерът с брадата се втурна към Мастърс и го сграбчи. Счупената бирена бутилка блесна в задимения въздух.
— Джон! — изкрещя Патрик. Той скочи на крака и когато рокерът замахна, се опита да го хване за ръката. Беше много късно. — Джон! — отново изкрещя той.
Жилетката на Мастърс се разпра на гърдите. Той инстинктивно притисна ръце към раната. През пръстите му закапа кръв.
— Патрик — извика слабо Мастърс.
— Хайде, Джон, да се махаме оттук!
Мастърс стоеше като замръзнал на мястото си. Патрик го хвана през кръста и с теглене и влачене го помъкна навън. Усети как някой го сграбчи отзад и яростно замахна с дясната си ръка. Нападателят изрева и го пусна.
Джон и Патрик, който почти го носеше, тръгнаха по булевард „Дел Пасо“ към паркинга пред супермаркета „Сейфуей“, където ги чакаше наета спортна кола.
— Добре, сега можем да намалим темпото — каза Патрик.
Те се обърнаха и погледнаха назад. Половин дузина мотористи вече бръмчаха по булевард „Дел Пасо“, по улицата тичаха хора.
— Трябва да се махаме оттук, Патрик!
— Спокойно — отвърна Патрик и обърса кръвта от жилетката на Джон. — Ако сега побегнем, само ще привлечем вниманието на всички. Опитай се да стоиш прав, Джон. Само още няколко крачки. Там ще се подпреш, брат.
— Аз… Аз се нуждая от помощ, Патрик…
— Хайде, не спирай. Ще се оправиш.
Наложиха си да вървят спокойно към колата. Патрик се задъхваше от усилието да поддържа Джон и от обхваналата го ярост. Профучаха няколко полицейски коли и двамата се спряха да гледат, сякаш са случайни любопитни минувачи.
Патрик помогна на Джон да се качи в колата и на светлината в купето прегледа раната. Беше дълбока, но кръвта не бълбукаше, нито изтичаше на тласъци, което означаваше, че не е засегнат бял дроб или голям кръвоносен съд. Макланахан свали жилетката на приятеля си, притисна я към гърдите му и я завърза с обезопасителния колан. После седна на седалката на водача и включи двигателя. Излязоха на улицата. Полицейски коли, следвани от една пожарна, летяха към клуба „Боби Джон“.
Дълго време никой от тях не проговори. Бяха онемели от ужаса на случилото се. Накрая Патрик каза:
— Благодаря ти, че ме измъкна от там.
— Няма за какво, Мак — отвърна Джон. — Твоят план за непредвиден случай помогна. Благодарение на онези безжични микрофони чух всичко и донесох бомбичка.
Патрик притисна ръката на Джон до гърдите му, за да спре кръвоизлива. Подобен инцидент изобщо не беше планиран.
— Човече, колко навреме дойде — каза развълнуван той. — Исусе, как се изплаших. Мислех, че ще умра. Единственото, за което можех да мисля, бяха Уенди и Брадли, и как ще умра на онзи мръсен, вонящ на бира кръчмарски под. Боже, Джон, толкова съжалявам…
— Грешката не е твоя, Мак — каза Мастърс. — Планът беше добър.
— Не исках да пострадаш…
— Хей, хайде, Патрик. Аз не съм малко момче. Ако не бях пресметнал риска, нямаше да дойда в бара.
— Можеха да те убият…
— Не. Те просто се опитваха да ни сплашат. Но ние не се плашим така лесно, нали, генерале?
Патрик разбираше, че с цялото това бабаитство Джон искаше да скрие колко е разтревожен. Господи, когато видя от гърдите на Джон да шурти кръв…
„Няма да му разреша отново да се излага на опасност“ — реши Патрик. Джонатан Колин Мастърс не беше само голям американски учен и инженер. Той беше негов приятел, човек, когото бе приел за брат. Не можеше да му позволи да рискува живота си в тази лична вендета.
Няколко минути по-късно те завиха по отклонението от магистралата на изток, по шосето, което водеше към летище „Матер“. Там се намираше секретният обект на бившето Военновъздушно командване, сега превърнат в надеждно място за изследователска и експериментална работа. Високите шестметрови огради от бодлива тел още стояха. Отгоре бяха монтирани камери и сензори. Имаше бариера за спиране на колите и място за извършване на проверка. Двуетажната подземна постройка бе комплектувана с офиси, конферентни зали и кухни. Наблизо се издигаха два хангара.