— Хелън?
Тя с изненада разбра, че отворилият вратата млад човек беше Джон Мастърс. За първи път го виждаше облечен в нещо друго, а не в джинси и маратонки. Косата му беше добре подстригана и сресана и, това беше трудно да се повярва, носеше вратовръзка!
— Аз… о, извинявай, Джон — каза Хелън стъписана. — Не те познах. Ти изглеждаш толкова… толкова…
— Нормален?
Хелън се усмихна.
— Това е необичайно за мен, права си.
Тя се смая. Джон никога не се шегуваше със себе си. Тъкмо напротив. Всъщност той се смяташе за дар божи за западния свят. Хелън погледна памучния си панталон, обикновена блуза и семпла жилетка.
— До теб се чувствам като Пепеляшка, Джон, а това определено е нещо, което никога не съм мислила да кажа за себе си. Звучи ужасно.
— Много се радвам, че си тук — призна Джон. Той й подаде букет червени рози. — Честит Свети Валентин — поздрави той и я погледна в очите.
— Благодаря — каза тихо тя. — Поласкана съм. Сега ми кажи кой си ти и какво си направил с истинския Джонатан Колин Мастърс?
— О, това съм си аз — отвърна Джон. — Ние сме натам. — Той посочи с ръка към пристанището.
— Срещата няма ли да се състои в хотела? — попита Хелън. — Помолих адвоката си да присъства. Очаквам всеки момент да дойде. — Видя неговото объркване. — Смятах, че тази среща е в отговор на моето предложение за уреждане на нещата, Джон.
— Не. Аз не съм планирал присъствието на никакви адвокати — отвърна Джон. — Ти можеш да го доведеш, ако искаш, но той ще провали…
— Какво ще провали?
— Ами… настроението — отвърна малко смутен Джон.
— Настроението ли? — възкликна Хелън. Отначало тя беше заинтригувана, дори развълнувана от постъпката на Джон. Сега се ядоса. Това напомняше на някоя от обичайните шеги на Мастърс. Но не фактът, че той си прави шеги я ядоса… Ядоса я нейното желание да не е шега, попарено от осъзнаването, че се самозаблуждава.
— Джон, какво е това? Какво става? Ако това е някакъв вид закачка, помогни ми, ще ти бъда благодарна.
— Не, не е закачка, Хелън — отвърна Джон. — Следвай ме.
— Къде отиваме?
— Изненада — каза Джон.
Той я поведе по стъпалата към пристанището. Един усмихнат мъж в бели дрехи на сервитьор се поклони и им отвори специалната врата към кея.
— Джон, къде отиваме — раздразнено попита Хелън. — Това е лудост. Ако не можем да разискваме нашите различия като разумни същества, ние би трябвало просто…
— Пристигнахме — каза Джон и спря пред най-красивата яхта, която Хелън беше виждала през живота си.
До кърмовия кубрик стоеше сервитьор в снежнобели дрехи, готов да им помогне да се качат на борда. Срещу него се виждаше музикант с цигулка в ръка. Къса стълба водеше към покрита палуба на носа, където Хелън видя маса с блестяща бяла покривка и прибори за двама. Двигателите на яхтата тихо работеха. Екипажът беше строен, готов да изпълнява команди.
— Джон, какво, за бога, си намислил? — попита Хелън.
— Ще говорим на палубата — отвърна той. — Хайде по-напред да се качим.
— Къде ще ходим?
— О, мислех да отидем до Каталина за уикенда — каза Джон. — Зависи от времето. А можем да отидем до Дана Пойнт или до Мексико…
— Мексико! — възкликна Хелън. — Джон, ще ми кажеш ли най-после какво значи всичко това?
— Хелън, нека поговорим на палубата — повтори Джон.
Той погледна наоколо. Малка тълпа зяпачи се беше събрала, привлечена от нежната музика на цигулката. Джон се почувства неловко.
— Никъде няма да вървим, докато не ми отговориш на въпроса — настоя Хелън. — Какво става? Отново ли някоя от твоите изискани шегички? Нямам време за губене.
— Това не е шега, Хелън — увери я Джон. Лицето му беше започнало да изразява потиснатото настроение на човек, разбрал, че големият му план може би няма да се осъществи. — Тази нощ е само за нас двамата. Шанс да бъдем заедно, да говорим, да се насладим на хубава вечеря, да разгледаме брега нощем.
— И никой друг?
— Никой друг.
— Какво те кара да мислиш, че ще се хвана на въдицата, Джон? — попита тя.
— Няма никаква въдица, Хелън. Просто има много неща, за които трябва да поговорим. Толкова много неща искам да ти кажа…