— Какво?
— Хайде, Патрик, трябва да ми кажеш. Ти получи удар по главата със стоманена тръба. Боже мой, стреляха в главата и в гърба ти почти от упор с автоматичен пистолет четиридесет и пети калибър. Звукът от изстрелите едва не ме събори!
— Аз… аз не искам да говоря за това.
— Трябва, Патрик! — настоя Мастърс.
— Сам разбираш, не по-зле от мен, че тази програма е неуспешна. Тя се провали пред представители от въздушните линии и ФАУ. Сега нито АПР, нито някоя правителствена агенция ще прояви интерес към БЕРП. Край с нея.
— Но ти я изпробва, Патрик. Ти знаеш какво е усещането. Аз никога не бих имал кураж да облека този костюм и да се оставя Хал Бригс да стреля в мен! Ти си единственият, който някога ще знае как се чувства човек… — Той замълча, после продължи: — … неуязвим, като супермен. Как беше? Какво изпитваше?
Патрик прошепна нещо толкова тихо, че Мастърс не можа да го чуе, после отново заплака.
— Няма значение — рече успокояващо Джон и сложи ръка на рамото му. — Всичко свърши. Ние ще унищожим този костюм. Обещавам ти. Той вече никого няма да нарани.
— Джон… по дяволите, Джон, той е чудесен, в него човек се чувства страхотно! — възкликна Патрик. Сълзите в очите му бяха повече от срам, отколкото от болка. — Когато енергията от костюма нахлу в мен, аз се почувствах така жизнен, както не се бях чувствал от месеци. Енергията е невероятна, Джон, огромна. Тя е като наркотик, като адреналин, инжектиран направо в сърцето. Но приливът на енергия ми причини също и нещо друго… направи ме малко луд, безумен. Всичко минаваше като в каданс. Ударите от куршумите чувствах като океански вълни, които ме блъскат, но аз им устоявам, макар да усещам силата в тях, а после те се отдръпват и аз продължавам да стоя.
— Боли ли? Енергийните удари нараняваха ли те?
Патрик се засмя.
— О, боже мой, разбира се, че боли — призна той.
Джон го погледна, сякаш за миг беше полудял.
— Болката беше… изключителна. Това е единствената дума, с която мога да я опиша. Изключителна. Винаги така съм си представял, че се преживява бавната смърт, след като човек е приел факта, че тя е неизбежна. Чувствах се освободен, силен, волен. Чувствах цялото си тяло като в огън. Всеки нерв беше жив, въздействащ върху мозъка ми. Невероятната болка ме направи да се чувствам… — Той поклати глава, вдигна рамене и продължи: — … безсмъртен. Умирах, но се чувствах безсмъртен. Чувствах се… страхотно.
— Ще разруша този проклет костюм, Патрик — каза твърдо Джон. — Като оставим настрана какво те е накарал да пожелаеш да направиш, макар че те защити от куршумите на Хал, той можеше да те убие. Не мога да приема такава цена. Никакъв правителствен договор, никакво научно постижение не струва човешки живот.
Но Патрик изглежда не го слушаше. Той беше някъде далеч.
— Ще се обадя и на Уенди…
— Недей — извика Патрик. — Аз ще й кажа.
Първото нещо, което направи Патрик след посещението си при Крис Уол и Карл Хайнрих в болницата, беше да се прибере у дома и да прегърне жена си и детето си. Но не каза нищо. Той просто ги притисна до себе си и остави тяхната топлина да отмие спомените от ужасната сутрин.
Калифорнийски университетски медицински център „Дейвис“, пресечката на булевард „Стоктън“ и Четиридесет и втора улица, Сакраменто, Калифорния
Следващата сутрин
Когато на другата сутрин Патрик пристигна в Калифорнийския университетски медицински център „Дейвис“, той се стресна от тълпата репортери и телевизионни камери пред входа.
— Господин Макланахан! — викаха те. — Насам, господин Макланахан! Какво мислите за решението на съда?
Патрик винаги се стремеше да избягва медиите, но този път журналистите го обградиха и той не успя да скрие объркването си.
— Господин Макланахан, вече сте чули за решението на апелативния съд, нали?
— Не, не съм — отвърна Патрик, любопитството му се пробуди.
— Един съдия в щатския апелативен съд е отхвърлил решението на върховния съд да не се пускат под гаранция двамата обвинени в убийство при престрелката в „Сакраменто лив“ — каза репортерът. — Според него нямало достатъчно улики, за да се докаже вината им.