Патрик ахна от изненада.
— Какво? — възкликна той. — Не, това е невъзможно!
Репортерите се въртяха около него като акули. Той разбираше, че не трябва да отговаря, че трябва да скрие обхваналия го ужас, но не можа да сдържи изненадата си. „Не може да бъде, каза си той, най-добрата, единствената възможност да се научи кои са нападателите на Пол и убийците на тримата сакраментски полицаи изглежда се е изплъзнала от ръцете им.“
Като в мъгла Патрик си проби път през тълпата репортери и влезе в болницата. Вътре го посрещнаха още повече журналисти, но поставеният на пост полицай му проправи път до стаята.
Там вече бяха Джон Мастърс и един техник протезист. Пол седеше в леглото с неотлъчния бележник на скута, който използваше при общуване и гледаше разбиращо. Много от бинтовете и превръзките от врата и гърлото му бяха свалени. Най-ужасен вид имаха рамото и чуканчето на лявата ръка. Въпреки трите операции, незащитеното от бронежилетката рамо не бе възможно да бъде оправено, а и раните на левия бицепс и на лакътя бяха много големи. Преди месец най-после беше взето решение за ампутиране на ръката. Пол беше приел стоически новината, но сестрите споделиха с Патрик, че са го виждали нощем тайно да плаче.
— Чу ли за решението на съда? — попита Джон.
— Току-що от репортерите отвън — отвърна Патрик, седна до леглото и стисна дясната ръка на брат си. — Но не знам подробности. Какво, по дяволите, става?
— Според апелативния съд нямало достатъчно доказателства за участието на заподозрените в престрелката.
— Но в такъв случай те сигурно са проучили кои са тези хора — възрази Патрик. — Казали ли са?
— Бивши германски войници — отвърна Джон.
Патрик кимна. Той беше убеден, че в престрелката са участвали професионални войници.
— Чакай да видим дали мога да се досетя. Работили са като наемници в някоя група или наркобанда, проникнали са в страната нелегално и са планирали грабеж…
— Не. Казаното от Чандлър онази нощ е вярно. Имали са официални визи за Канада и разрешение за работа. Всичко е потвърдено. Обяснили са, че са на посещение в Сакраменто и не са знаели, че е необходима виза, за да дойдат тук.
— Това са глупости! Това са пълни глупости! — възкликна Патрик. — Полицията не е ли проверила техните обяснения? Къде са пребивавали? Какво са правили? Къде са отивали?
— Твърдят, че са се движили по някакъв път, мисля, че шосе „Гардън“, от брега към жилищния комплекс, където били отседнали, и са били блъснати от кола — отвърна Джон.
Патрик веднага си припомни онова, което знаеше за шосе „Гардън“. То вървеше успоредно на река Сакраменто и на места беше безлюдно. В квартала „Нортгейт“, между едноименния булевард и шосе „Гардън“, имаше много германски емигранти, толкова много, че го наричаха Малкия Берлин. В някои други комплекси в този квартал живееха много емигранти от Източна Европа. В един апартамент се тъпчеха по няколко семейства и беше почти невъзможно да се следят обитателите.
— Казват, че след инцидента някой ги закарал до жилището им — продължи Джон. — Не се обадили в полицията, защото се страхували да не бъдат депортирани, но когато видели, че раните им са лоши, някакъв анонимен добър самарянин ги откарал в болницата. Той също бил нелегален емигрант и затова не се представил.
— Но според всички медицински сведения за раните им, те са били ударени от полицейска кола — възрази Патрик. — Броят на счупените ребра отговаря точно на размерите на полицейската кола, с която Пол…
— Да… Е-е, очевидно хората от пресата говорят без да мислят — каза възмутен Джон. — Оказва се, че полицията не може да докаже нищо. Раните съответстват на удар от някаква кола, но те не могат да кажат със сигурност, че е била полицейска.
— Значи апелативният съд е решил, че обвиненията за убийство не са подкрепени с доказателства и е прекратил делото. Остава само обвинението за нарушение на емиграционните закони. И най-лошото, което може да им се случи, е да бъдат качени на самолета и върнати в Канада или в Германия, ако Канада откаже да ги приеме… Междувременно окръг Сакраменто ще заплати всичките им разходи за лечението.
Патрик поклати глава.
— Това е кошмар — каза той с глас, изразяващ гняв и разочарование. — Направо кошмар. Бях сигурен, че са участвали в престрелката.
Очевидно Мастърс улови нещо в тона на Патрик, което му напомни за събитията от предния ден, защото изражението му се промени. Стана разтревожено, дори изплашено. Патрик забеляза това и кимна на Джон. Беше мълчаливо послание: „Добре съм. Не се тревожи“.