Пол също усети напрежението.
— Всичко ли е наред? — чу се познат глас. — Говориш толкова раздразнено, сякаш си готов да убиеш някого.
Патрик погледна втрещен брат си.
— Пол? Ти ли каза това?
— Много си прав! — усмихна се гордо младежът.
Патрик гледаше недоумяващо.
— Електронният ларинкс работи! Ти си го направил, Джон! На какъв принцип действа?
— Сензори в трахеята, прикрепени към мускулите, които задвижват гласните струни, задействат лазери. Те играят ролята на гласни струни — обясни Мастърс. — Лазерните датчици включват електронен апарат. Той преобразува вибрациите на лазерната светлина в звуци и ги предава през гърлото, през устната и носната кухина. Ние можем да възпроизведем почти естествения глас на Пол, защото, както при нормалния говор, звукът излиза от неговата уста. Изработването на техниката беше най-лесната част. По-трудно беше настройването на системата, за да съответства точно на неговия глас.
— Невероятно — каза Патрик. — Направо изумително. Моите поздравления!
— Бих желал д-р Хайнрих да беше тук, за да ме чуе — каза Пол.
Докато говореше, техникът постави един прибор на гърлото му и извърши някои фини настройки. Резултатите бяха направо зашеметяващи. Гласът на Пол, макар и изкуствен, звучеше забележително естествено, като човешки глас, записан на магнетофон.
— Мастърс каза, че вчера си имал някакъв инцидент?
Патрик наведе глава.
— Един експеримент, който не протече така добре, както искахме — отвърна той.
Пол не настоя за повече подробности. Той разбра, че и двамата не желаят да говорят за случилото се. Патрик вдигна очи, видя, че брат му го гледа и разбра, че е доловил онова, което искаше да научи.
Докато техникът работеше с електронния ларинкс, една сестра донесе куп писма. През петте седмици след престрелката пристигаха цели чували с писма. Напоследък бяха малко понамалели. Сестрата каза, че писмото най-отгоре е донесено на ръка и Пол направи знак на Патрик да му го прочете. Патрик го зачете и онемя. Всички се втренчиха в него. Техникът спря да работи.
— Патрик? Какво има? — попита Пол.
— От управлението е… от служба „Личен състав“ — смутено каза той. — Пол, ти си пенсиониран.
— Пенсиониран?
— Съобщават, че първоначално смятали да работиш на облекчен режим, но според лекарите раните ти са много сериозни и се налага да те пенсионират. Ще ти плащат пълна заплата в продължение на два месеца след изписване от болницата, а после — инвалидна пенсия. До края на живота си ще получаваш всякакви здравни и социални помощи както и половината от основната ти заплата без удръжки за данъци. Личните ти вещи са изпратени у дома ти.
Пол падна назад върху възглавницата.
— Вече са изпразнили шкафчето ми? — възкликна той. — Използвах го само веднъж! — Той обърна глава настрана, мъчейки се да задържи сълзите си. — Господи, не мога да повярвам. Не лично, не дори по телефона… Съобщават ми с писмо, че съм освободен.
В стаята настъпи продължителна тишина. После Мастърс разсея напрежението.
— Това е за добро, Пол, така ще имаме време да работим върху втората фаза. Следващият проект, ако си готов за него, е да се заемем с рамото и ръката. Не мисля, че тук ще можем да го реализираме. Трябва да те прехвърлим в нашия комплекс в Сан Диего.
Пол мълчеше.
— Притеснява ли те нещо, Пол? — попита Мастърс.
— Не зная — отвърна младежът. — Да напусна Сакраменто, да приема…
Той повдигна здравата си дясна ръка, после погледна към мястото на липсващата лява.
— Зная, че ти е трудно — каза Джон. — Но виж това.
Той отвори куфарчето си, извади една касета, сложи я във видеото и дръпна завесата пред прозореца на вратата, така че никой от коридора да не може да надзърта.
Онова, което видяха на екрана, ги изуми. Беше човешка ръка… или по-скоро изглеждаше и се движеше като такава, тъй като бе монтирана на метална стойка. Беше съвършена до най-малките подробности, с истинска човешка кожа, с тъмни косми от лакътя надолу, със здрави розови нокти. Докато гледаха, ръката се пресегна, взе един молив от съседното писалище и започна „да пише“ във въздуха.
— Поразително! — възкликна Пол. — Изглежда толкова… Направо като истинска.