— Отне ни три месеца да я настроим така, че да може да си служи с молива — каза гордо Мастърс. — Почти две години продължи изследването и разработването. В нея се съдържат над триста отделни хидравлични двигатели. Диаметрите им варират от двадесет и пет милиметра до по-малко от два милиметра. Шарнирите и фитингите, тоест изкуствените хрущяли и сухожилия са от фибростомана. Ръката, китката и пръстите са с по-голям обхват на движение от нормалните, но за да се работи с нея, се изисква съзнателно усилие. Същото се отнася и за физическата сила. Двигателите са хидравлични, така че са многократно по-силни от човешките мускули, но все пак няма да получиш силата на супермен.
Мастърс продължи с описанието на ръката, но след като разбра, че Пол не слуша, той изключи телевизора, пренави лентата, извади касетата и я прибра в куфарчето си.
— Може би ще искаш да си помислиш още малко — каза Джон и кимна на техника да привършва с настройките. — Когато вземеш решение, се обади да поговорим. Доскоро.
Братята останаха сами. Патрик видя сълзи в очите на Пол.
— Всичко ще бъде наред, не се безпокой — каза той.
— Какво става с мен? — попита Пол. В електронно синтезирания глас трепна отражение на тъгата, обхванала сърцето му. — Вече не се чувствам човек. — Той погледна по-големия си брат и добави: — И ти… Ти също не се чувстваш човек, нали? Какво става с нас, братко?
— Пол, единственото, за което трябва да мислиш сега, е да оздравееш по-бързо — каза Патрик. — Всичко друго е…
— Не говори глупости! — избухна младежът. — Вече твърде дълго се отнасяш с мен като с невръстно дете. Не трябва да ме защитаваш, да ми спестяваш мъката. Когато татко умря, ти ми каза, че всичко ще бъде наред. Използва същите думи, когато напусна Сакраменто, а след това аз почти не те видях. Ръката и гърлото ми са накълцани на парчета, а ти ми внушаваш, че всичко ще се оправи. Ти си пълен с тайни, Патрик. Чувствам болката, която изживяваш, братко, но ти не искаш да я споделиш.
Той замълча и лицето му помръкна.
— Аз се превръщам в онова, което най-много мразя, Патрик. Превръщам се в машина! Имам лазери вместо гласни струни, микрочипове вместо ларинкс и сега Джон иска да ми сложи хидравлични двигатели за мускули и фибростомана за кости. Превръщам се в онова, което най-много ненавиждам на този свят.
Погледна Патрик със странна смесица от тъга и съжаление, и продължи:
— Но най-лошото, братко, е, че се боя да не стана като теб. Чувствам как и душата ми ще се замести от машина. А единственото, което чувам от теб е: „Не се тревожи. Приеми го. Всичко ще бъде наред“. По дяволите, страшно съм изплашен! Страхувам се, защото се превръщам в проклет механичен прибор, а обърна ли се към теб за помощ и напътствие, усещам друга, още по-ужасна машина. Това ме съсипва. — Той спря, очаквайки брат му да заговори. Но последва само тишина. — Говори, дявол да те вземе! Говори или се пръждосвай оттук.
— Пол, не мога да говоря за това — каза Патрик. — Всичко е…
— Не ми казвай, че е секретно или строго секретно, или някоя подобна глупост — отвърна Пол. — Нещо ни разделя. Ние искаме да сме заедно, свързани, да си помагаме, но не можем. И двамата страдаме. Аз зная какво ме наранява, Патрик. Но какво, по дяволите, наранява теб? — Той затвори очи, напрягайки се да установи телепатичната връзка, която някога свързваше братята, въпреки огромните различия във времето и пространството. После отчаяно поклати глава. — Единственото, което виждам, е привидение, Патрик, безлично привидение. Кажи ми, Патрик! Какво става? Какво се случва?
Не последва никакъв отговор. Пол отметна глава назад върху възглавницата.
— Господи, семейството ми се разпадна. Полицейското управление ме изрита. Сега ти ме отблъскваш. Какъв подарък за Нова година!
Би било толкова добре, мислеше си Патрик, толкова правилно да каже всичко на Пол. Искаше му се да му разкаже всичко…
— Съжалявам, Пол — чу се да казва. — Не мога да говоря. Иска ми се да можех, но не мога. — Пол се обърна настрана. — Повярвай ми, братко, всичко е наред. Най-важното нещо за теб е да се оправиш. Почини си, а по-късно аз ще…
— Спести си приказките, братко. Ще се оправя. Върви и върши онова, което, по дяволите, вършиш.
Патрик пристъпи към Пол, наведе се към него, но връзката беше прекъсната. Лицето в болничното легло пред него можеше спокойно да бъде на някой непознат.
Той се обърна и излезе, пробивайки си път през струпаните наоколо репортери. Беше му писнало от този проклет град. Време беше да вземе семейството си и да се прибере у дома.