Стигна до вратата и провери и нея. Беше по-топла от вратата на кабинета и, но все пак не беше гореща. Налагаше се да мине през пламъците, но щяха да са и нужни само секунди да изтича горе, да грабне животните, да слезе долу и да се измъкне.
Открехна вратата, увери се, че стълбището е пусто, и забърза нагоре.
Генетичният отдел заемаше по-голямата част от втория етаж. Вратата към лабораторията беше само на стъпка от нея. Затаи дъх, събра кураж, втурна се през нея и я затвори.
Беше успяла.
В тъмната притихнала лаборатория се чу тихо въпросително цвъртене.
„Игор“ .
Папагалът я беше усетил. Лорна си представи как очите му се взират в нея от тъмното. По кожата и пробягаха тръпки. Спомни си неестествената интелигентност, която бе демонстрирала птицата.
Пропъди страха си. Това бяха невинни, жестоко използвани животни. И дълбоко в себе си си оставаха повече или по-малко именно животни.
Запристъпва предпазливо навътре. Тъй като се намираше на втория етаж, генетичната лаборатория имаше прозорци и на покрива, които донякъде пропъждаха тъмнината.
Откри Игор в кафеза в конферентната стая. Ягуарчето и сиамските близнаци временно бяха настанени в клетки за транспортиране, които не се различаваха много от пластмасовите, които се използваха в самолетите. Използваха ги за временно настаняване на животните по време на опитите.
Когато стигна до тях, осъзна проблема. Как щеше да ги носи всичките? Ягуарчето и маймунките не бяха проблем. Но щеше да и е нужна трета ръка за кафеза на Игор.
Вмъкна се в конферентната стая и приклекна до кафеза.
- А сега тихо - прошепна и сложи пръст на устните си. - Шшш...
Той сякаш я разбра и също така тихо прошепна:
- Игор... помощ, Игор...
„Това е планът, приятелче“.
Сигурно беше надушил пушека.
Отключи малката вратичка. Не можеше да мъкне кафеза, но можеше да носи птицата. Игор скочи върху вратичката, като движеше глава напред-назад. Лорна я отвори и папагалът излезе, сякаш разбираше какво е намислила.
Лорна протегна ръка и Игор без подкана скочи на нея и бързо се покатери, като използваше клюна си. Настани се на рамото и.
Трепереше. Експлозията и пушекът със сигурност го бяха изплашили. По всичко личеше, че се надява, че тя ще го измъкне - и Лорна смяташе да направи тъкмо това.
Преметна пушката през другото си рамо, върна се в лабораторията и взе двете клетки. Багира се беше свил в дъното на своята и тихо изсъска, свил език и оголил недоразвитите си кучешки зъби. Двете маймунки се вкопчиха във вратата на клетката си. Мъничките им личица бяха обърнати към Лорна.
С питомците си в ръце тя тръгна към сервизното стълбище. Товарът я правеше тромава, особено с пушката, но трябваше да успее да се добере поне до първия етаж. Дори ако трябваше да пусне животните през някой прозорец, щеше да го направи. Навън имаха повече шансове да оцелеят, отколкото тук.
Сякаш за да докаже това, димът на стълбището вече бе станал по-гъст, а въздухът - по-горещ. Беше все едно да слиза в бълващ пушек комин.
Лорна забърза, като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо. Животните също мълчаха, сякаш усетили опасността. Единственият звук бе глухото куркане в гърдите на Игор, почти като стон. Тя го чуваше само защото птицата се бе долепила до ухото и. Разтревожи се за токсините в пушека. Птиците бяха почти само бял дроб и съответно бяха по-податливи на отравяне.
Изпита облекчение, когато се върна в лабораторията. Помещението бе по-прохладно, може би заради топящия се зоопарк. С тревога забеляза конденз във въздуха. Знаеше причината. Течният азот, използван за замразяването на образците, непрекъснато се изпаряваше. При нормални условия климатичната инсталация го извеждаше от помещението, но поради липсата на ток сега той се натрупваше. Ако останеше тук, щеше в крайна сметка да измести кислорода и да стане смъртоносен.
Разтревожена, Лорна отиде до единствения прозорец, остави клетките и го открехна. Отвън повя вятър. Игор потръпна. Ноктите му се впиха в рамото и.
- Всичко е наред - прошепна му тя. - Махаме се.
Намерението й беше да мине през биометричната лаборатория на д-р Чан, която беше до нейната, и оттам до ветеринарния кабинет в задната част на сградата. Искаше да се отдалечи максимално от пламъците, след което да си намери някакво скривалище.
Но не и бе писано.
- Стой!
Внезапният вик я накара да подскочи. Идваше някъде иззад нея. Игор изгуби опора и се плъзна надолу по ризата и, преди да успее да се закрепи с клюна. Тя инстинктивно го хвана с две ръце и го хвърли през прозореца.