Мъжът носеше очила, които скриваха по-голямата част от лицето му, и липсата на човешки черти го правеше да изглежда още по-зловещ. По-зловещ дори от карабината, насочена към гърдите й.
Той й махна с дулото да отстъпи назад.
- Махни се от прозореца!
Лорна се подчини. Като все така я държеше на прицел, мъжът клекна до двете пластмасови кутии. Бързо надникна в тях и се изправи.
Допря два пръста до гърлото си и заговори отсечено, като войник:
- Алфа Едно. Залових един от учените. Жена. Животните са у нея. Две. Метна третото през прозорец от западната страна.
Лорна изруга наум. Значи я беше видял.
Последва пауза, после мъжът заговори отново.
- Птицата. Точно така. Ще проверя.
Вдигна очилата си, докосна някакво копче на каската си и над челото му светна лампа. Ярката светлина заслепи Лорна. Мъжът подаде глава през прозореца и бързо огледа полянката и храстите.
Лорна затаи дъх.
Мъжът се обърна и се загледа в нея. И без очилата не приличаше много на човек. Под лампата на каската лицето му бе само сенки и четина, но очите му блестяха, студени и безмилостни. Под този хищнически поглед Лорна се вцепени.
Той обаче я игнорира и продължи по радиото:
- Няма следа от папагала. - Последва нова пауза, докато слушаше даваните му заповеди. - Да, сър. Обезглавявам образците на място. Прибирам главите. Разбрано.
Лорна изстина, когато мъжът посегна към колана си и извади жестоко изглеждащ кинжал. Клекна, но без да сваля мъртвешкия си поглед от нея, и продължи да говори по радиото:
- Ще изчакам Такео, преди да изведа жената.
Войникът - нямаше съмнение, че е някакъв наемник, командос или нещо подобно - се наведе и насочи светлината на каската си в една от клетките. Ножът му проблесна застрашително.
Капуцините зацвърчаха уплашено, сякаш бяха усетили заплахата.
Изпълнена с истинска майчинска ярост, Лорна се хвърли напред. Държеше стоманен термос. Докато войникът бе гледал през прозореца, беше успяла да го грабне от масата и да го скрие зад гърба си, като бе развила с една ръка капачката му.
Плисна съдържанието му - течен азот - в лицето на войника и се извъртя настрани, когато той неволно стреля. Куршумите профучаха покрай нея. Стъклените съдове по лавиците се пръснаха; от стените се разхвърча гипс.
После пушката и ножът се изплъзнаха от пръстите му. Ръцете на войника полетяха към лицето му. При контакта с течността роговиците му бяха замръзнали моментално. Очите му се пръснаха и потекоха по лицето му. Ослепял, в агония, войникът падна по гръб, писъкът заседна в гърлото му. Лорна го гледаше как се мъчи да поеме дъх в мъглата кондензиран газ. Сигурно бе вдишал част от течния азот и той бе попаднал в гърлото и дробовете му.
Мъжът се гърчеше и дереше с нокти лицето и шията си, мъчеше се да си поеме дъх със замръзналите си дробове.
Лорна прогони смразяващия ужас, преди да е успял да я парализира. Никога не бе убивала човек - а макар че войникът все още се гърчеше, тя знаеше, че вече е мъртвец, жив труп.
С вцепенени крака се запрепъва покрай агонизиращото тяло и стигна до клетките. Знаеше, че не разполага с много време. Другите вече идваха. Вдигна едната клетка до прозореца, отвори вратата и обърна контейнера. Двете капуцини се вкопчиха в решетките, уплашени и объркани. Разтърси клетката, за да ги освободи. Едната маймунка се изпусна и повлече близнака си със себе си. Зашеметената двойка тупна навън в тъмното.
„Съжалявам, мъничките ми“.
Не й се искаше да ги изоставя, но колкото по-далеч бяха оттук, толкова по-добри шансове за оцеляване имаха. Върна се при втората клетка и я замъкна до отворения прозорец. Уплашеното от стрелбата ягуарче скочи навън веднага щом му отвори вратата.
Лорна пусна клетката и взе пушката си. Замисли се дали да не вземе карабината на войника, но той се гърчеше върху нея. Не можеше да го доближи - вината и ужасът я държаха настрани.
Имаше обаче едно нещо, което и трябваше. В жестоката си агония войникът бе смъкнал очилата от каската си. Лорна ги взе и си ги сложи. Тъмното помещение изведнъж се озари от зеленикава фосфоресцираща светлина.
Вече можеше да вижда в тъмното. Замисли се дали да не скочи през прозореца и да избяга след животните, но знаеше, че навън ще е без прикритие. Нападателите бяха добре екипирани и вероятно сградата беше под наблюдение. Малките животинки можеха и да се измъкнат от тази мрежа, но не и тя. Най-добрият й шанс за оцеляване беше да остане вътре, да се крие колкото се може по-дълго. Животните бяха свободни и сега беше отговорна единствено за самата себе си - и за другите, които бяха долу.
Излезе от лабораторията и тръгна към задната част на сградата. Благодарение на очилата се движеше бързо, с повече увереност. Трябваше да стигне до своята територия - ветеринарната клиника.