Ако успееше, имаше план за по-нататък.
Дънкан слушаше по радиото как гъргорещите стонове затихват. Нямаше представа какво се е случило с онзи, който бе открил жената и животните, но явно беше изваден от строя по един или друг начин.
Друг от екипа на Корей се свърза по радиото. Гласът му бе неясен, но гневът в него се долавяше ясно.
- Изгубихме Филдинг. Мъртъв е. Няма следа от жената. Клетките са празни.
Дънкан докосна микрофона на гърлото си.
- Намерете я.
Затвори очи за момент и засмука бонбона с аромат на зелен лимон. Щом клетките бяха празни, тя явно бе изхвърлила другите животни навън при птицата. Образците бяха на свобода.
Отвори очи и се обърна към помощника си Конър Рийд. Знаеше, че и той е чул разговора по радиото. Конър - лицето му бе като изсечена маска - прокара ръка през късата си рижа коса. Беше по-млад и бе в екипа на Дънкан още от лагера за новобранци. Именно той бе командвал атаката и бе видял сметката на шимпанзето мутант, което беше нападнало Дънкан в Багдад.
- Кой е на западния изход? - попита Дънкан.
- Жерар, при дърветата. Със снайпер.
- Иди при него. Потърсете образците. Стреляйте по всичко, което се движи.
- Слушам, сър. - Конър се отдалечи на бегом.
Дънкан знаеше, че Конър няма да го разочарова.
Беше брутален и безмилостен като машина. Пуснат на свобода, оставяше след себе си само купища руини и разруха. Преди две години беше заличил от лицето на земята цяло въстаническо село в Сомалия - мъже, жени, деца, дори бездомни кучета - само за да отмъсти за свой другар, който беше изгубил крака си от самоделна бомба. И тук щеше да си свърши работата със същата безжалостна ефективност.
Щом Конър изчезна зад ъгъла, слушалката на Дънкан отново изпращя.
- Алфа Едно, Корей е. Докладвам от моргата.
- Слушам - каза Дънкан. - Открихте ли труповете на двете котки?
- Да, сър. Главите им са на път. Смятаме обаче, че открихме и къде са се заврели другите цели - учените. Намерихме нещо като голям хладилник за месо. Заключен е, но май чух някакво движение отвътре.
Лицето на Дънкан грейна.
- Позволете да взривя вратата, сър. Макар че не мога да гарантирам, че няма да има жертви.
Дънкан разбираше предпазливостта му. Поне един от учените им трябваше жив. Прецени риска да изгуби всички в хладилника и реши, че си заслужава. Знаеше, че навън има най-малко още един от тях. Жената. Това беше достатъчно.
- Действайте - нареди той.
- Слушам, сър.
Дънкан отново насочи вниманието си към димящите развалини в предната част на сградата. По-на- вътре танцуваха пламъци, светлината им проникваше през дима. Никой не излизаше оттам, а и Дънкан имаше човек на пътя към Центъра.
Време беше да сложи край на това.
Извади пистолета си. Тежестта му му помогна да съсредоточи решимостта си. Тръгна към прозореца, от който излизаше най-малко дим. Там вътре имаше жена. Уплашена. Бягаща. Най-вероятно въоръжена.
Усмихна се - или поне половината му лице го направи.
Не искаше да я убива. Поне не и докато не приключи с нея. Да получи отговори. А може би и още нещичко.
С това обезобразено лице малко жени го поглеждаха втори път, освен от ужас. И още по-малко бяха готови да го задоволят. Освен ако не им плати или не насочи към тях дулото на пистолета.
Вървеше към сградата, твърдо решен да намери тази жена. Ловът щеше да направи наградата много по-сладка. След това щеше да вземе от нея всичко, което може.
И да пусне куршум в главата й.
33.
Джак се придържаше към гората.
Искаше му се да се движи по-бързо, докато заобикаляше към задната част на комплекса. Беше описал широка дъга с намерението да намери удобна позиция. Знаеше, че вниманието на всички ще е насочено към сградата, а не към ставащото зад тях.
Въпреки това не смееше да издаде нито звук. Стараеше се да се движи безшумно, да внимава с всяка крачка. Бърт го следваше като сянка, също толкова тихо - знаеше, че са излезли на лов. Сърцето на Джак свирепо се съпротивляваше срещу тази предпазливост, подтикваше го да се втурне презглава към сградата, да натисне спусъка.
Само преди малко бе чул приглушена стрелба някъде от вътрешността на ЦИЗВО. Разпозна автоматичния трясък на карабина. Представи си Лорна мъртва, просната на земята в локва кръв.
Потисна отчаянието си. Вече приближаваше южната страна на Центъра. На петдесетина метра от нея зае позиция под ниските клони на стар черен дъб, наполовина забулен от испански мъх, и огледа сградата и пространството около нея. Лабораторията на патолога се намираше в задната част, в подземния етаж. Останалите се бяха скрили там.