— Оценявам усилията, които си положил, но не мога да приема сделка, която ще ме лиши от правото да съм единствен собственик на жребчетата. Знам, че съм ти повтаряла това хиляди пъти, но то бе едно от кардиналните правила на дядо ми и аз просто не мога да го наруша. — Изглеждаше така, сякаш всъщност съжалява, че го е разочаровала.
— Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че очаквах да отхвърлиш предложението?
— И не си ядосан?
— Не — сви рамене Сет, без да добавя, че според него решението й демонстрираше липса на усет към бизнеса, — но мисля, че ми дължиш една вечеря. Не беше твърде лесно да се оправя с тази сделка. Какво ще кажеш да дойда да те взема към седем и половина?
— Ти каза, че аз ти дължа вечеря, значи аз трябва да те взема.
Сет се слиса, но бързо успя да събере мислите си.
— Добре, но в такъв случай трябва да ти обясня къде живея.
— От друга страна, не ми се иска да ме виждат, че си тръгвам късно през нощта от апартамента на ерген, така че, ако донесеш вино, аз имам няколко пържоли в хладилника и мога да приготвя вечеря. Седем и тридесет устройва ли те все още?
— Ти готвиш? О, не исках да прозвучи така — бързо добави Сет. — Мислех, че някой го прави вместо теб. При всичката работа във фермата едва ли ти остава време и за това.
Кортни се усмихна искрено.
— Нел готви за работниците, но аз сама правя ястията за мен.
— В такъв случай нека ти помогна. Ще направя салата.
— Само ако не слагаш лук.
Очите на Сет се разшириха от учудване.
— Не е това, което си мислиш — увери го бързо Кортни, но вече се бе изчервила. — Мразя този зеленчук. Побърквах дядо ми, защото той не ядеше нищо без лук.
— Както кажеш — кимна Сет. — Много отдавна зная, че с готвача не трябва да се спори.
Кортни знаеше, че идеята да покани Сет на вечеря не е много добра, но въпреки това се радваше, че ще дойде. Никога не бе приготвяла вечеря за друг мъж, освен за дядо си. Учуди се, че е събрала кураж да направи това сега. Беше много добра в приготвянето на риба тон и хамбургери, но ако някой продукт не можеше да се обработи на грил, в микровълнова печка или да се яде суров, Кортни го изключваше от менюто си. Не че не можеше или не обичаше да готви — никога не се бе занимавала с това достатъчно дълго, за да знае — просто нямаше опит. Нел правеше закуска и обяд и от тях винаги оставаше по нещо за вечеря.
Докато плачеше на рамото на Сет, падна още една бариера и отслаби твърдата й решимост да го държи далеч от себе си. Сега искаше да се наслаждава на компанията му, да се опива от неговото възхищение, да се чувства желана и женствена. Искаше да забрави, че носи отговорността за огромна ферма, потънала в дългове.
За миг си бе помислила да забрави гордостта и да се обади на баща си. Би могла наведнъж да реши всичките си проблеми, но Кортни знаеше, че няма да му позвъни. Това означаваше да се отрече от почти двадесет години, които дядо й бе посветил на борба за възстановяването на фермата.
Никога нямаше да забрави последните думи на стария човек. Не бяха изпълнени с гняв, в тях нямаше никаква емоция.
— Ако някога ти потрябва помощ, обади се на баща си. Накарах го да подпише договор, че ще върне парите, ако един ден имаш нужда от тях.
Кортни бе прекалено изненадана, за да му задава въпроси. В продължение на години дядо й беше казвал на всички, че е изгубил връзка със сина си и предполага, че е мъртъв. Чувала бе тези думи толкова често, че ги прие за истина. Беше по-лесно да приеме, че баща й е починал, отколкото че е жив и не иска да контактува с нея. Почувства се съкрушена, когато разбра, че повече от петнадесет години той живее в Хонконг.
Кортни искаше да попита за хиляди неща, но дядо й изпадна в кома и повече не се събуди. Месеци по-късно тя осъзна, че причина за болката, която още я измъчва, е мълчанието на баща й през всичките тези години, то само потвърждаваше, че се е отказал от нея.
Това бе още по-тежък удар от смъртта на дядо й. От години Кортни потискаше страданието на изоставено дете с успокоението, че баща й е мъртъв и затова не може да дойде да я вземе. Когато й каза, че е още жив, дядото на Кортни сломи и без това слабата й съпротива срещу мисълта, че всички на този свят обичат повече нещо друго, отколкото нея.
В годините след смъртта на дядо й бремето на фермата ставаше все по-тежко и по-тежко. Понякога Кортни искаше да захвърли всичко, но мисълта, че баща й е жив, я караше да продължава.
Трябваше да успее да му докаже, че също не се нуждае от него.
Това беше безмилостна борба, борба, продиктувана от гняв, дори омраза. С всяка криза, с всяка стъпка към фалита нарастваше чувството на отчаяние, а така също решимостта на Кортни да изхвърли от живота си всичко друго, освен Гас и фермата.