— Проси — рече Пипа. — Как ли оцелява едно такова мъниче?
— Просто оцелява — моментално каза Кейлъм и се приближи, като бръкна в джоба си за дребни монети.
— Чудесно представление, дами и гос’да — подвикваше детето. — Елате на чудесното шоу! — Той разклати тигана и Кейлъм видя, че е прекалено тежък за тънките китки, които го носеха.
Повече не чуваше думите на Пипа. Като тръгна напред, той хвърли една златна монета в тигана.
Малкото хлапе се надвеси над монетата по почти комичен начин. Бавно неговото чернооко личице се повдигна нагоре.
— Благодаря — прошепна то. — Никога не съм виждал такваз в моя тиган.
Кейлъм безмълвно се усмихна.
Наблизо пращеше огън.
Гласовете се издигаха и затихваха.
Пъстри платове. Звезди по тъмно небе. Огньове.
Картини от миналото, примесени с картините от тази нощ.
Миризма на дим и прашене на искри. Дрехи, които се вихрят, червени и жълти и златни.
Някъде наблизо се дочу подрънкване. Едно момиче танцуваше в костюм, обшит със стъклени мъниста, ръцете й се извиваха над главата й, мънистата подрънкваха едно о друго.
Продупчени монети, пришити по забрадките на жените. И монети, които дрънчат върху метала на тигана, който той държи в ръката си. „Много си малък, че да си толкова самоуверен, момчето ми.“
— Елате да видите представлението — каза момчето пред Кейлъм.
Виждате ли го как се държи? Като принц, който се перчи сред поданиците си, а не като просяче сред господари.
Кейлъм — рече Пипа, като го извади от унеса. — Добре ли си?
— Да, да — отвърна той и успя да й се усмихне.
— Чудесно шоу, сър — каза малкото момче, очевидно все още слисано от златната си монета. — Вижте змиеукротителя и прекрасната му помощничка.
Ударите на сърцето му замлъкнаха.
— Да си ходим — настоя Пипа. — Едва ли ще ни хареса подобно представление.
Той я хвана под ръка.
— Само да надникнем. Така се разширява мирогледът.
Звукът от сребърни звънчета досега му бе убягвал. Като проби път за себе си и Пипа, той откри място, откъдето можеха да гледат как един престарял, мургав мъж поклаща малки звънчета, прикрепени към пръстите му, и обикаля властно в кръг около гледката, приковала омаяните погледи на публиката.
— Кейлъм — прошепна напрегнато Пипа, — това сигурно е опасно!
— Не — отвърна той. — Въобще не е опасно.
Кейлъм не й обясни, че змиите, които се увиваха по прекрасното тяло на оскъдно облечената жена, вече не можеха да впръскват отрова във врага си.
— Не мърдайте! — нареди мургавият мъж, а рунтавите му вежди се сключиха. Звънчетата около пръстите му издадоха звук, някак странно противоречащ на плавното и заплашително движение на гъвкавите тела на змиите върху голата женска плът.
— Тя не се страхува — каза Кейлъм за жената, чиято уста зина в преувеличен ужас, щом една змия повдигна главата си само на сантиметри от лицето й. — Няма защо да се страхува. Всичко е само представление.
— Ужасяващо представление.
Не мога повече да правя това. Не мога, казвам ти. Ще трябва да си намериш някоя друга.
Новият глас, уморен глас на жена, досега не беше идвал в спомените на Кейлъм.
Нямаме избор. Ти не поиска достатъчно злато за труда си. Заради глупостта ти вече трябва да храним и още едно гърло.
Гласът вече беше мъжки. Познат. По-познат от гласа на жената. И те говореха за него.
— Моля те, може ли вече да си вървим? Всичко свърши.
Кейлъм сведе поглед към Пипа.
— Още мъничко търпение! Има нещо, което трябва да свърша тук.
Тя кимна и остана близо до него, докато представлението свърши и тълпата почна да се разотива в търсене на нови забавления.
Змиите бяха отлепени от жената и прибрани в кошници. Кейлъм се взря в лицето на помощничката на змиеукротителя и се прокле за собствената си глупост. За миг се бе надявал да разпознае някого от детството си. А помощничката на змиеукротителя бе млада, на не повече от осемнадесет години. Онази Рейчъл, която търсеше той, би трябвало да е… би трябвало, най-малкото, да наближава петдесетте. Но той пък въобще не си спомняше чертите или фигурата й.
— Кейлъм!
— Имай малко търпение, моля те — каза той на Пипа и продължи да чака, макар и сам да не знаеше какво.
Змиеукротителят свали звънчетата от пръстите си и ги мушна в джобовете на панталоните си. После вдигна поглед, видя Кейлъм и се намръщи.
— Следващото представление е чак след час, ваша светлост — рече той, като леко наведе глава, за да вижда по-добре през ярката светлина на огъня.
— Може ли да поговоря с вас? — попита Кейлъм.