— Елла? — прошепна той.
— Макс ми каза, че си искал да ме видиш.
— Сгреших, като те помолих да поемеш този риск.
Тя се спусна по-надолу и заедно с момичето до него достигна онзи аромат на диви цветя, който сякаш бе неразделна част от нея.
— Исках да дойда — рече тя, като стъпи на пода в тясното коридорче. — Исках… Надявах се да те видя на панаира.
— Тогава защо се върна в замъка?
Вместо да отговори, тя докосна ръката му.
Сейбър остана напълно неподвижен. Дори и това леко докосване той бе почувствал като силен удар някъде дълбоко в себе си.
Тя се държеше за него като доверчиво дете. Тя беше дете. А той можеше да оправдае доверието й.
— Кой се грижи за вас тук? — попита той.
— Прислужниците се редуват — рече Елла. — Но спят в стая, отделена от моята с шкаф, дето… където висят дрехи. Никога не идват да проверят какво правя, преди да е станало сутрин.
— Исках само да знаеш, че си в пълна безопасност.
— Знам — каза му тя.
— Би ли желала да излезем навън на чист въздух? Имам наметало и е много приятно.
— Бих желала.
Сейбър загърна раменете й с наметалото си — и отново я хвана за ръка.
Една врата наблизо ги изведе в малко, обградено с високи зидове, дворче, където розите цъфтяха в главозамайващо пищно изобилие. Сейбър отведе Елла до една каменна пейка и я накара да седне. Луната му позволяваше да различава сред сенките удивителното й лице.
— Защо не остана на панаира?
— Благодаря ти, че се грижиш за мен. Аз съм… Лейди Филипа ме учи да говоря като дама.
Той наведе глава.
— За мен ти си истинска дама. Винаги ще бъдеш такава. Скоро никой няма да може да отгатне, че не си била родена истинска принцеса, най-малкото принцеса.
Щом чу думите му, тя тихичко се засмя.
— Мисли за мен като за по-голям брат — каза той, като се опитваше да не стисне зъби. Разделяха ги по-малко от осем години, но те го правеха мъж с копнежите на мъж — Не зная точно какво е било детството ти, но в теб долавям някаква тъга. Баща ти не е тук, а в негово отсъствие бих искал, ако мога, да ти помагам.
— Вярвам ти! — гласът й бе сподавен.
Както бе навела глава, косата й блестеше синкавочерна. Коса, сплетена на две детски плитки.
Сейбър подпря крак на пейката до нея и сложи ръка върху главата й.
— Ето. Казах онова, което дойдох да ти кажа. Ще стоя на пост, докато се върнеш в стаята си.
— Майка ми не беше омъжена за баща ми.
Сейбър се намръщи.
— Виконт Хънсингор…
— Той не ни е баща. Той ни отведе от Лондон, когато бяхме в ужасна беда.
— Разбирам. — Всъщност нищичко не разбираше.
— Макс и аз… ние сме извънбрачни деца.
Сейбър се усмихна сухо в мрака.
— Това не е толкова шокиращо, малката ми.
— Не зная кой е баща ми. Когато двамата с Макс бяхме по-малки, ни гледаше едно семейство, което държеше бакалница. Майка ни им плащаше и ние работехме за прехраната си. Но те бяха добри с нас и бяхме в безопасност.
Сейбър отвори уста, за да й каже, че няма нужда тя да му казва всички тези неща, но реши, че Елла просто има нужда от някой, който да я изслуша.
— Но после майка ни се разболя. Нямаше пари да плаща за отглеждането ни, затова ме взе да живея заедно с нея. А Макс изпратиха някъде другаде. Дълго време не знаех къде е. Първо пътувахме много, докато майка ми се разболя толкова лошо, че повече не можеше да пътува. Тогава отидохме в Лондон и… — Тя издаде някакъв звук, който приличаше на приглушено ридание.
Сейбър погали косата й и стройния й врат.
— Вече всичко е наред. Никога повече няма да бъдеш нещастна.
— В Лондон ме държаха заедно с майка ми, за да плащам за онова, от което се нуждаехме. Открих, че горкичкият Макс е при някакъв ужасен човек на Ковънт Гардън, който изпращаше малки момиченца и момченца да крадат. Ако виконтът не беше толкова мил, Макс все още щеше да е там, а не зная какво би могло да му се случи.
— Тогава съм дълбоко благодарен на виконта — каза Сейбър. — Ами ти? Ти как изкарваше прехраната си?
Той почувства как тя потръпна под ръката му.
— В една къща — промълви тя толкова приглушено, че той трябваше да напрегне слух, за да я чуе. — В една къща с майка ми.
— Къщата на майка ти?
Елла плътно се зави с наметалото.
— Не. Тя принадлежи на друг човек, който… който върти… бизнес там. И трябваше да правя онова, което ми нареждаха.
Сейбър с мъка се възпря да не махне ръка от врата на момичето.
— Разбирам — рече той. Господи, колко студено му бе станало! Студът го пронизваше до мозъка на костите… до сърцето.
— Исках да се махна. Всяка нощ се надявах да намеря начин да избягам от онуй… онова място. И тогава дойде виконтът и вече за Макс и за мен имаше шанс.